Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Ей, знаеш ли какво си мисля? — попита.

Бишоп обмисли въпроса.

— Не — отвърна. — Какво?

— Мисля си, че се опитваш да ми видиш сметката.

— Така ли?

— Така.

— Интересно. И защо?

— Много питаш — изръмжа Чейс. — Ако си умен, ще си мируваш и ще си пушиш. Дори да хванеш рак, ще изкараш по-дълго.

Бишоп се подсмихна. Дръпна за последно от цигарата и я изгори до филтъра. Пусна фаса на пода и го изгаси с тока на обувката си. Помисли си, че в края на краищата може би ще се наложи да убие това момче. Чейс изглеждаше прекалено добър, за да си играе игрички с него.

Срещнаха погледи. Чейс се досещаше какво се върти в главата на Бишоп. Знаеше го, но усмивката не слезе от лицето му. Което не бе добър знак.

Нямаше значение. Каквото и да замисляше Бишоп, нямаше как да го изпълни точно сега. Защото в този миг отвън се разнесе шум от ритмично разсичане на въздуха. Вертолет, вероятно малък, ако се съди по звука. Идваше насам и се спускаше. Вече бе твърде близко и на малка височина. Сигурно се приземяваше на близката писта.

— Чакате ли някого? — попита Бишоп.

Чейс не отговори. Нямаше и нужда. Бишоп видя изражението му. Беше изненадан.

Мислите му запрепускаха. Кой би могъл да се появи тук неканен? Вертолетът му се стори прекалено малък, за да е полицейски. Никой друг не е в състояние да намери мястото. Значи трябва да са приятелчетата на Хиршорн. Което пък означаваше, че носят новини, при това спешни и неочаквани.

От това следваше, че Крис сигурно се е свестил и е имал възможност да им разкаже кой всъщност е Франк Кенеди и какво търси в Дрискол.

И в крайна сметка излизаше, че времето на Бишоп е изтекло.

Вайс продължи да стои пред големия сводест прозорец и да гледа към обвития в мъгла град. Пъхнал ръце в джобовете, с отпуснати рамене, с опряна на гърдите брадичка. Проследи с поглед след един бавно движещ се мотоциклет, проправящ си път през задръстената от коли улица.

Стаята бе тъмна, като се изключи бледата светлина зад гърба му. Беше пуснал компютъра. Нямаше имейли от Бишоп. Продължителното мълчание като че ли наливаше масло в огъня. Познаваше Бишоп и мълчанието му означаваше, че е в място без интернет връзка. Което пък на свой ред подсказваше, че е успял да спечели доверието на Хиршорн и да се включи в операцията му въпреки изричната забрана на Вайс. „Каквото и да са намислили, не ми остава много време. Правя каквото мога, Дж.Б.“

„Не ми остава много време“. Колко точно време му остава? И какво са намислили? Каква, по дяволите, е връзката на всичко това с Уип Померой, Джули Уайънт и Сянката? Вайс продължи да стои до прозореца неподвижен, загледан надолу. Вниманието му привлече един мъж с черен шлифер, който вървеше сковано по тротоара. Стигна под една улична лампа, чиято светлина с труд пробиваше мъглата. За миг фигурата му изпъкна ясно, леко прегърбена в опит да се предпази от дъжда. После изчезна в мъглата и мрака. Вайс продължи да гледа мястото, на което допреди малко бе непознатият.

Мислите му се върнаха към онзи миг в колата, към мига, в който усети присъствието на Сянката, усети отровата му, усети логиката на чудовищната му ярост. Спомни си какво каза Бишоп за Хиршорн: „Зад гърба си е оставил много трупове по пътя към върха.“ Ами ако Сянката е човекът, разправил се с тези хора? Ами ако Хиршорн му дължи нещо или всичко? И сега го е страх от него, също както и всички останали. Ами ако Сянката е поискал обратно вересиите си? Хиршорн сигурно се е изпотил и под езика. Вероятно ще направи всичко, за да се разплати с наемния убиец и да го прогони от живота си.

Но какво? Какво би поискал Сянката от него?

Вайс остави мислите му да си поиграят с идеята. Померой. Уип Померой е ключът към загадката. Померой знае тайната на Джули Уайънт — новата й самоличност, новото име. Померой бе подслушал и сцената с унижението на Сянката. Вайс бе уверен, че Сянката ще го убие дори само за това. Ще го измъчва, за да разбере къде е Джули, и след това ще го убие заради подслушването. Померой също го знаеше. И бе толкова ужасен, че бе готов да предаде клиентите си на властта, за да го заключат в замяна в най-строго охранявания затвор на страната. И въпреки това продължаваше да е ужасен до смърт. „Него никой не може да го спре. Нищо не може да го спре… Не можеш да ме предпазиш. Не можеш да защитиш и нея. Не можеш да защитиш никого.“

Вайс изсумтя едва чуто и бавно отмести глава. Погледът му се вдигна от хората и колите по улиците. Погледна кълбетата от мъгла над главите им. „Никой не може да ме защити.“ „Това е смешно“, помисли си. Затворът „Норт Уилдърнес“ е непробиваем. Ако Сянката или който и да е успее да се добре достатъчно близо до Померой, за да научи тайната му, то Вайс е крал на Румъния.