Андрю Клаван - Пътят на динамита

Когато се изгубиха от поглед, Хиршорн вдигна брадичка към чернокожия пазач.

— Иди горе и се погрижи за онова копеле — нареди. — И недей да се мотаеш. Трябва да се размърдаме.

Чернокожият се подчини и заизкачва стълбата. Бишоп се дръпна от прозореца и се притисна към стената.

— Божичко — чу мърморенето на Хиршорн. — Каква шибана издънка!

Чу забързаното топуркане на стъпки. Чернокожият влетя през вратата.

Чернокожият влетя през вратата и Бишоп го застреля. Дръпна спусъка два пъти, с по три куршума всеки път. Човекът се свлече по рамката на вратата и седна на прага, мъртъв.

Бишоп свали пръст от спусъка и хукна. Прескочи мъртвеца. Изскочи на стълбите.

Положението не бе розово. Бяха чули изстрелите и забелязали убийството. Другите двама въоръжени мъже тичаха към него през гората. Единият идваше откъм навеса с вертолета, а другият се появи от гъстата гора вдясно. И двамата търчаха с всички сили, размахали оръжие.

Бишоп се хвана за парапета. Двамата откриха огън. Преметна се през парапета и полетя надолу. Куршумите свиреха наоколо, докато падаше. Удари се в земята, скочи встрани и се претърколи. Не виждаше нищо. Куршумите продължиха да трещят по металните стени на сградата. Бишоп скочи на крака, стреля напосоки към противниците си и побягна.

Заобиколи сградата и хлътна в гората. Опитваше се рязко да сменя посоката и да търси прикритие зад масивните стъбла на дъбове и борове. Луната се скри, стана съвсем тъмно. Нищо не се виждаше. Единствено светлите лъчи на фенерчетата кръстосваха преплетените клони зад гърба му. Чуха се крясъци. Отново отекна безразборна стрелба. Един куршум се заби в близкото дърво и парчета кора се разхвърчаха. Чу, или по-скоро усети, че куршумите се забиват в пръстта наоколо. Хвърли се на земята, претърколи се и замря. Натисна спусъка и прати още една серия от три куршума. Забеляза приведената сянка на един от преследвачите си между дърветата. И тогава лъчът на едно от фенерчетата го откри. Стреля по него. Лъчът залъкатуши безразборно между дърветата и изчезна.

Бишоп използва моментното объркване. Скочи на крака и отново хукна в мрака. Опита се да пусне няколко куршума зад гърба си, но пълнителят свърши. Той изпсува и захвърли автомата. Продължи да бяга с високо вдигнати колене, за да не се спъне някъде и да си разбие главата.

Чу още няколко крясъка зад гърба си, но този път по-далеч. Не знаеха, че е свършил патроните и явно никой не гореше от желание да го преследва. Ако имаше късмет, можеше да стигне до самолета преди тях. Да се измъкне оттук и да разкаже за хеликоптера.

Продължи да тича. Нещо обаче го човъркаше отвътре. Катлин. Беше останала някъде зад гърба му. С Голдмунсен и Флейк. Водеха я към блатото. Щяха да пуснат куршум в тила й. Бишоп не се славеше с особено въображение, но това си го представи ясно. Видя я как лежи по очи, а кръвта и мозъкът изтичат през дупката в главата й.

И какво можеше да направи? Нали я предупреди да изчезва? Каза й, че нещата отиват на зле и трябва да помисли за себе си. Съвестта му бе чиста. Правилата, по които живееше, бяха спазени. Няма сега да тръгне да се връща за нея, я. Не беше възможно. Поне не сега. Трябваше да стигне до самолета. Трябваше да спре хеликоптера, за да е сигурен, че Хиршорн ще се провали. Това бе задачата му. Не Катлин.

„Майната му“, изруга наум. И без това сигурно вече са й видели сметката. Вероятно тялото й вече лежи по очи в блатото.

Представи си тялото, което бе прегръщал, и продължи да бяга през тъмната гора като внимаваше да не се спъне някъде.

По това време Вайс почти бе успял да намери това, което търсеше. Седеше в потъналия в мрак кабинет и единствената светлина идваше от екрана на компютъра му. Цялата нужна му информация бе пред очите му.

Разполагаше с компютърна програма за частни детективи, наречена „Ендгейм“, която бе доста богата база данни. Съдържаше информация от наказателни и граждански съдилища, полицейски управления и затвори из цялата страна. Набързо успя да извади списък на хора, прехвърлени в „Пеликан Бей“ през последните три месеца, откакто Померой се бе скрил там. Списъкът бе дълъг и съдържаше над сто и петдесет имена. Мнозина от притежателите им обаче бяха прекарали много месеци или дори години преди това в един или друг затвор. Само дванадесет се бяха разхождали на свобода по времето, когато бе изчезнала Джули Уайънт.

И дванадесетте, разбира се, бяха съдени за убийство. Ако искаш да попаднеш в „Норт Уилдърнес“, трябва задължително да започнеш с убийство. Вайс се разрови из програмата за подробности около престъплението на всеки един. Поръчкови убийства, случайни престрелки, един тип, който бавно разчленил приятелката си в Ел Ей… Прочете педантично всичко. Не само полицейските справки, но и писанията във вестниците. Истината бе, че можеше да получи резултата много по-бързо, но не искаше да се доверява на инстинкта и предчувствията си. В този смисъл бе доста напредничав. Продължи предпазливо напред, като човек, попаднал в чужда стая през нощта, който се опитва да напипа пътя си между мебелите. Искаше всичко да е логично подредено.