Андрю Клаван - Пътят на динамита

Големите му пръсти потракваха по клавишите. Взираше се напрегнато в осветения екран. Размишляваше дълго, преди да изхвърли поредното име от списъка. Преди да излязат от стаята за свиждане с Кетчъм, Померой им даде мъгляво описание на Сянката, от което Вайс заключи, че убиецът е с бяла кожа. Все пак се страхуваше автоматично да отхвърля латиноамериканците, защото нищо чудно Сянката да се е престорил на такъв. Ала изключи чернокожите. Освен това убиецът трябва да е бързал да влезе в затвора, така че махна и онези, прекарали дълго време в съдебната зала или арестувани след дълго разследване. Реши, че арестуваните дори няколко дни след престъплението също не му вършат работа.

С една дума, всичко бе поставено на строга научна основа, но въпреки това си беше чиста загуба на време. Ако просто бе повярвал на нелогичното си предчувствие, вече щеше да е открил човека. Защото Вайс, със специфичните си разсъждения, на практика мислеше заедно с убиеца, а понякога дори и с няколко хода преди него. Знаеше точно какъв тип престъпление ще избере неговият човек. Чувстваше, че убиецът се е самозаблудил, решил е, че избира жертвата си напосоки. И защо не? Всеки би свършил работа. Но Вайс си помисли, че има и още нещо. Неволно оставен подпис, следа от самоличността на убиеца, забравен отпечатък от пръсти. Според него в престъплението щеше да личи някакъв потиснат садизъм, удоволствие от убийството. Убиецът си е мислел, че действа хладнокръвно и ефикасно, сякаш работи по сделка. Но без да иска, сигурно е въплътил някакъв сатанински хумор в постъпката си, някаква гадна ирония. Вероятно е избрал млад човек. Може би жена. Привлекателна, интелигентна, преуспяваща. Или млада майка, или, още по-добре, току-що сгодена девойка. Обичан и обещаващ човек, по когото ще скърбят. Сигурно е имала прилична работа, не особено престижна или отговорна — надали е искал някой много умен или с големи възможности. Избрал е симпатично, щастливо създание, което тепърва ще си пропровя път в живота. Така ще усети по-пълно удоволствието от внезапната смърт, прекършила растежа на младото момиче.

Вайс знаеше всичко това, но някак си не си вярваше, че го знае. Не му звучеше достатъчно логично и изпипано. Беше просто някаква витаеща мисъл — като предчувствие или суеверие. Затова губеше ценни минути в ровичкане из житейските истории на убийците от списъка. Но още от самото начало и до самия край вниманието му непрестанно привличаше едно име.

Извади на екран статия за убийството на Пени Морган. Прочете за убийството на двадесет и три годишната девойка от Сан Франциско по време на обир в апартамента й. В статията пишеше, че току-що се е сгодила. Описваха я като „симпатична“, „жизнерадостна“, „обичана“. Застреляли я в лицето от близко разстояние. Съседите се обадили в полицията веднага щом чули изстрела. Ченгетата пристигнали мигновено и спипали убиеца на местопрестъплението. Опитвал се да се измъкне с малка сума пари, бижута и кредитни карти. Направил самопризнания около час след ареста.

Вайс се отпусна в стола си. Далеч от светлината на екрана, лицето му потъна в мрак. Прочете статията още веднъж от край до край. Щеше да провери поне още два пъти всички останали имена от списъка, докато елиминира и най-малката вероятност за грешка. И въпреки това гласът му произнесе тихо в тъмния кабинет:

— Бен Фрай.

Катлин продължаваше да се препъва между дърветата. Едрият бияч Голдмунсен я следваше с пистолет в ръка. Дребничкият невротик Флейк вървеше редом с нея. Фенерчето светеше пред краката на групичката, за да виждат къде стъпват.

Катлин не поглеждаше никого. Просто местеше крака, забила поглед в земята, без да я е грижа за нищо. И пет пари не даваше за смъртта или за каквото и да е друго. Единствената причина, поради която не преставаше да плаче, бе, че животът й се оказа такава гадост и сега и той ще свърши, което също е гадно, и в крайна сметка всичко ставаше заради най-голямата гадост — мъжете. Мъжете до един се оказаха грубияни и страхливци. Крис пълзи в краката на Хиршорн като плужек. На Франк Кенеди пък не му пука за нищо. А тя искаше само някой от тези гадняри да я обича. Нима това е престъпление?

Изтри нос с опакото на дланта си. Продължи да влачи крака по земята. Обувките й постоянно се закачаха в нещо. Сега се спускаха по лек наклон. Вървяха от доста време. Блатото не бе далеч. Катлин чуваше крякането на жабите и шумовете от всякакви други гадинки. Идваха отблизо — истинска какофония — и се приближаваха с всяка стъпка. Бяха вече съвсем близо. Местеше тежко крака. Сълзите се търкаляха по бузите й. Носът й течеше. Тя отново го избърса и още повече забави ход. Голдмунсен я сръга между ребрата с дулото на пистолета. Катлин залитна. Препъна се в нещо — камък или клон. Наложи се да се подпре на най-близкото дърво, за да запази равновесие и да не се строполи по очи.