Андрю Клаван - Пътят на динамита

И въпреки това… И въпреки това усещаше гнева, отровата, дивата ярост. Олицетворението на яростта — влюбено. Какво не би направил? Вайс продължи да се взира в мъглата и си каза: „Ярост. Яростта — влюбена.“

И така, започна да разсъждава. Ако въобще е възможно да се направи, как ще стане. Ако яростта и любовта ти те принуждават да го сториш. Ако Джули трябва да умре. Ако се налага да убиеш Померой. Сложна работа. Не можеш просто да подкупиш надзирател или друг затворник да убие Померой. Не. Ще искаш да се добереш до него лично, така че да имаш време да изкопчиш тайната. Трябва да погледнеш в очите му, за да си сигурен кога най-сетне ще каже истината.

Вайс се намръщи към нощта вън, макар вече да не виждаше нищо. Най-лесно ще е да заплашиш семейството на Померой, приятелите му, да го накараш да си мисли, че ще пострадат, ако не омекне. Но това не върши работа. Вайс помнеше думите на Кетчъм. „Монкриф е бил единственият му приятел, въобще единственото нещо, което е имал — семейство, приятел, каквото се сетиш.“

Вайс пое дълбоко дъх и внушителният му гръден кош се изду. Имаше само още едно решение. Сянката сам трябваше да влезе в затвора. Да се хване на работа там като надзирател или нещо друго. Още докато си го мислеше обаче, поклати невярващо глава. Сети се, че в „Норт Уилдърнес“ надзирателите са специално подбрани. Трябваше да имат няколко години опит, а освен това преминаваха и специално обучение. Можеш да подправиш автобиографията си, но не и препоръките, не и хората, които уж са те познавали. Нужно е много време за това и резултатът е несигурен.

— Ааах възкликна едва чуто той. Невъзможно. Това бе някаква налудничава идея, родена вероятно от параноичния мозък на Померой. Но тази ярост… Отровното жило, което усети в колата. Логиката на яростта. Все още стоеше с ръце в джобовете, неподвижен. Върна се в стаята и погледът му отново се запровира в мъглата. Видя силуетите и сенките в нея, неясните светлини, мътните им кръгове.

Образът на Джули пак го споходи. Дълбоките, отнесени и замечтани очи. Подканващите жестове от екрана на компютъра. За момент застана до нея на моста „Голдън Гейт“. Изгледа напрегнато как бута колата си във водата, слага перука и взема новата кола и новите документи, уредени от Померой.

След това се озова с Померой в килията му. Затворникът чакаше ужасено съдбата си.

После бе със Сянката. Яростта…

„Има само още един начин да попаднеш в този затвор“, помисли си той. Най-лесният. Най-сигурният. Както влизат всички останали.

Най-сетне Вайс вдигна поглед и видя отражението си в стъклото.

— Мамка му — прошепна.

После бързо се извърна от тъмнината зад стъклото и се насочи към светлия екран на компютъра.

Отвън вече се чу глъчка. Някой подвикна. Отговориха му грубо. Бишоп пак се изправи.

Чейс остана облегнат на стола, но стисна по-здраво оръжието си.

— Стой си на мястото — нареди той.

Бишоп не му обърна внимание. Приближи се до прозореца. Надникна зад щората.

Ето ги. Наближават постройката през гората. Крис и Катлин. Помощникът на Хиршорн, Алекс Уелман, ги водеше с фенерче в ръка. Двамата биячи, Голдмунсен и Флейк, завършваха процесията.

Чернокожият колега на Чейс ги чакаше долу. След миг и Хиршорн се появи на вратата. Показаха се и още двама мъже, облечени с маскировъчни униформи и стиснали автомати. Хиршорн им направи знак с ръка и те хукнаха на различни страни, далеч от полезрението на Бишоп. Самият Хиршорн се запъти да посрещне гостите си.

Крис вече ръкомахаше усилено и говореше бързо. Думите му стигнаха до Бишоп. Едно от първите неща, които чу, бе измисленото си име — Кенеди. Това е. Стомахът му се сви на топка. Свърши се. Разкриха го.

Помисли си, че на Крис ще са му необходими около две минути, за да убеди Хиршорн в правотата си. Може би минута и половина. След още двадесет секунди ще са тук и вече ще го ритат в главата, за да опреснят паметта му. Или може би просто ще го застрелят, кой знае. Във всеки случай моментът за бягство му се стори подходящ.

Хладнокръвието му дойде на помощ. По някакъв начин успя плавно да се отдели от прозореца. Изигра го спокойно, без напрежение.

— Изглежда пристигат подкрепления — каза и гласът му прозвуча нехайно. — Какво сте намислили, момчета? Преврат ли ще правите?

— Просто си седни на задника — нареди тихо Чейс и продължи да държи автомата насочен към гърдите му.

Бишоп вдигна рамене. Вън Крис разказваше цялата история. Как Бишоп е прелъстил Катлин, как тя ги подслушвала и въобще всичко, което знаеше. В този миг истината бавно попи в съзнанието на Хиршорн. Нещата се вързаха. Въпреки това Бишоп се върна небрежно на стола си, по същия начин, по който се бе приближил до прозореца. Автоматът на Чейс не го изпусна и за частица от секундата.