Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Да тръгваме — подкани го Голдмунсен.

— Чакайте — възпротиви се Крис. — Чуйте ме. Кенеди…

Голдмунсен го пошляпна почти приятелски с пистолета по врата. Крис залитна и падна на колене. Небето, дърветата, сградите — светът наоколо се завъртя. Мислите му се разпръснаха като подплашено ято врани.

— Този човек просто не слуша какво му се говори — каза Голдмунсен. — Съгласен ли си?

Сетне поклати глава, хвана Крис за косата и го изправи. Завря дулото на пистолета в ребрата му.

— Хайде сега, да тръгваме. Става ли?

Мислите на Крис блуждаеха. Всичко бе объркано. Страхуваше се. Запреплита крака към сградите.

— Моля ви — захленчи той. — Изслушайте ме. Моля ви. Станала е грешка. Трябва да ме изслушате… — Думите едва излизаха от устата му, е голямо усилие успяваше да ги облече в звук. Хленчеше и мърмореше сякаш е вярващ, увлечен в молитва в храма. — Кенеди е виновен за всичко. Само той. Кенеди и Катлин.

— Как мислиш? Дали ще успеем, преди „Лъки“ да затвори? — обади се Голдмунсен зад гърба му.

— Де да знам — отвърна Флейк. — Ако този тъпак си затвори устата поне за малко, може и да си чуя мислите. Вече ми лази по нервите. Иска ми се да извадя ножа и хубавичко да го обработя.

— Той ни шпионираше — продължи да хленчи Крис. — Някой трябва да ми повярва. Поне вие ми повярвайте. През цялото време. Двамата с Катлин. Трябва да кажем на господин Хиршорн.

— Какъв нож? Какви ги дрънкаш? — скастри го Голдмунсен. — Забрави ножа сега. Гладен съм. Свършваме, отивам в „Лъки“ и си поръчваме ребърца. Нямаме време за ножове.

— Просто го споменавам — обясни Флейк.

— Ти винаги просто го споменаваш. Да знаеш, че имаш садистични наклонности. Сериозно ти говоря. Да вземеш да идеш на лекар.

— К’во?

Крис започна да си припомня. Картината в главата му се подреди. Компютърът. Имейлът. Най-сетне успя да формулира мислите си.

— Той е частен детектив. Точно така — изрече Крис с разтреперан глас. — Кенеди е частно ченге.

Направи опит да се озърне, но Голдмунсен отново го халоса с пистолета.

— Продължавай!

Крис преплете крака и продължи да върви.

— Чуй ме, Голдмунсен. Флейк. Чуйте ме! Опитвам се да ви кажа, че Кенеди е частен детектив.

— Господи, няма ли кой да запуши устата на това копеле — промърмори Флейк.

— Не му обръщай внимание — каза Голдмунсен. — Влез му в положението.

— Истина ти казвам. Не отговарям за последствията.

— Какви ги дрънка сега?

— Де да знам. Разправя, че Кенеди бил детектив.

— Да бе, да. А ние трева пасем, нали?

— Остави го да си говори.

— Да не би да си мисли, че господин Хиршорн не го е проверил?

— Е, нали все нещо трябва да каже. Не му обръщай внимание.

— Мътните да ме вземат! — възкликна Флейк.

Наближиха подобните на черепи фасади. Някъде в гората се обади бухал. Отвсякъде цвърчаха щурци и цикади. Хленченето на Крис ги конкурираше по настоятелност.

— Вярно е! Чуйте ме. Кенеди е частен детектив. Моля ви! Работи за една агенция. Ааа… „Вайс“. Агенция „Вайс“ в Сан Франциско. Намерих го на това неговото, на машината, на компютъра. Изпратил им е имейл.

В редицата сгради се появи дупка. Крис влезе в нея, подтикван от пистолета в гърба си. Голдмунсен го последва. Флейк също.

— Чуй само какви дивотии дрънка — измърмори Флейк и добави: — Ей, тъпак. Я, се чуй само. Какъв имейл, бе?

— Исусе Христе! Остави го на мира поне за минутка — спря го Голдмунсен. — Само го тормозиш.

— Не, не, не, чакай сега — каза весело Флейк. — Чакай да видим за какви идиоти ни мисли. Значи викаш, че Кенеди е пратил имейл, а?

Крис успя малко да повиши глас.

— Да, на агенцията. На агенция „Вайс“. Кълна се!

— Ааа, вече почнахме и да се кълнем — подметна иронично Флейк. — И как разбра? Той ли ти го показа?

— Беше на компютъра му.

— Как пък ги измисляш тези глупости. На компютъра му, викаш. И къде му е компютърът? Ще ми го покажеш ли?

Крис се изплаши още повече. Мускулите му съвсем се размекнаха. Защо остави компютъра в сака. Как можа. Голяма глупост.

— Не, не мога. Но… мислех си, че…

— Аха. Мислиш си значи — изхили се Флейк. — И какво по-точно си мислиш? Мислиш си, че ще ни баламосаш, защото сме тъпаци? Виж го само тоя кретен. Не мога да повярвам на ушите си.

— Знаеш ли в колко затваря кухнята в „Лъки“? — попита угрижено Голдмунсен.

— Какво? — отвърна разсеяно Флейк. — Де да знам. Май в десет. Откъде, на майната си, да знам. Забрави за „Лъки“. Мозъкът ти е в стомаха.

— В стомаха е, вярно — съгласи се Голдмунсен. — Дай ми порция ребърца и ще се върне обратно в пишката ми, където му е мястото.