Андрю Клаван - Пътят на динамита

Дъхът на Крис секна, секнаха дори мислите му. Замръзна като поразен от мълния. Сърцето му думкаше в гърдите. Усещаше как кръвта в главата му пулсира толкова силно, че ще го оглуши.

„Изритаха Уонамейкър. Взеха ме на негово място.“

Господи. Господи. Това надминаваше и най-лошите му опасения. Това бе най-лошото нещо, което му се е случвало някога. Има само един начин Бърни Хиршорн да те „изрита“. Ако са го „изритали“, значи е само въпрос на време хората на Хиршорн да дойдат. Щяха да пристигнат, да го отведат някъде и да направят всичко възможно, за да не проговори. Трябваше да бърза. Трябваше да предупреди Хиршорн за Кенеди. Трябваше да спаси положението в последната секунда, за да избегне смъртта от ръцете на Хиршорн.

Очите му отчаяно пробягаха по текста на съобщението. Умът му се напъваше да вникне в смисъла на думите. „Вайс“, повтори си тъпо той. Беше виждал името и преди. Във файловете с телефонни номера.

Ръката му трепереше, но успя да се мобилизира и затрака по клавиатурата. Намери името. Вайс и нищо повече. Имаше и телефонен номер. По кода разбра, че е в Сан Франциско.

Крис вдигна телефона. Набра номера с треперещи пръсти.

Свободно. Изчака. Дишаше тежко и дъхът заглушаваше ударите на сърцето му.

„Изритаха Уонамейкър“.

Нов сигнал свободно. „Хайде вдигнете, де“, подкани наум. Най-сетне отсреща се обади женски глас.

— „Вайс Инвестигейшънс“.

Крис не можеше да говори. Сякаш нечия ръка стисна гърлото му. Жената отсреща каза:

— Ало? „Вайс Инвестигейшънс“.

— Вие детективска агенция ли сте? — изграчи Крис.

— Да, говорите с „Вайс Инвестигейшънс“, детективска агенция…

Мислите на Крис запрепускаха. Кенеди беше частен детектив. Шпионираше го и за целта използваше Катлин. А сега щеше да лети с Хиршорн. Божичко…

— С какво мога да ви помогна? — попита жената отсреща.

Но сега… сега, все още с телефонната слушалка до ухото… сега отвън се чу шум. Крис вдигна глава. Ръмжене на мотор. Първата му мисъл бе, че е мотоциклетът на Кенеди.

Не. Беше кола. Видя я през клоните на дърветата, засенчили прозореца.

Потта по слепоочията му стана студена. Вратът му се схвана. Бавно, много бавно, сякаш в транс Крис остави слушалката.

— Господине, с какво мога да?… — чу той гласа на секретарката и прекъсна линията.

Продължи да седи като препариран с увиснала челюст. Чувстваше се толкова слаб, че не можеше дори да премести крак. Страхът напълно го парализира. Гледаше втренчено колата на улицата. Бе черно беемве. Без съмнение, една от колите на Хиршорн. Беемвето намали скорост, явно се канеше да спре. Спря пред къщата им. Крис продължи да наблюдава, притаил дъх, плувнал в пот. Зави му се свят. Стените на стаята го притискаха, а въздухът не му стигаше. Двама мъже отвориха предните врати на колата и излязоха. При вида им Крис изстена гласно.

Бяха копоите на Хиршорн. Високият с дългите ръце — Голдмунсен, и дребничкият нервак — Флейк. Крис бе слушал разни истории за Флейк. Хората разправяха, че Голдмунсен използва пистолет, но Флейк предпочита да работи с нож. Обичал да реже хората. Харесвало му.

Двамата мъже се запътиха към вратата на Крис. Идваха, за да го отведат с колата си.

Крис продължи да стои неподвижно, да се взира през клоните на дърветата — безпомощен, задъхан, с разтреперани крака. Голдмунсен натисна звънеца на входната врата.

— Не отваряй — прошепна Крис.

Периферното му зрение долови движение. Извърна очи. Видя, че Катлин прекосява хола и отива към вратата. Хрумна му, че Кенеди сигурно също я е наблюдавал оттук. Виждал е и двама им, гледал е точно в техните прозорци. Може да е видял и Хиршорн. Може да е видял всичко. Гърдите му отново запариха от гняв. В съзнанието му се мярна образът на Катлин и Кенеди, легнали един до друг, увлечени в разговори за него.

Катлин отвори вратата. Крис погледна през прозореца. Голдмунсен я заговори. Нервният Флейк се поклащаше на пети и пръсти. Голдмунсен явно говореше любезно, спокойно. Дори се усмихна — мазна усмивка с много зъби. Но Флейк, Флейк едва се сдържаше. Проточи шия, опита се да погледне зад гърба на Катлин. Очите му шареха. Търсеше нещо. Търсеше Крис.

Потта вече се стичаше на ручейчета по лицето му. Залютя му на очите. Не можеше да диша. Задушаваше се. Ако Катлин се обърне… Ако Катлин се обърне и посочи към къщата… ако им каже: „Ей там е, в съседната къща“, всичко ще свърши. Щяха да го намерят и да го отведат.

Крис захленчи — звук, който никога досега не бе чувал от собствената си уста. Остана на мястото си, парализиран от страх, измъчван от дива, безпомощна ярост. Мразеше жена си, мразеше я . Защото беше спала с Кенеди и защото държеше живота му в ръцете си. Не можеше да направи нищо друго, освен да седи тук, да я гледа, безпомощен и изплашен до смърт.