Андрю Клаван - Пътят на динамита

„Майната ти, Франк“, изруга наум.

Слънцето вън вече бе поело по дългия си път към залеза, но горещината все още се усещаше. Крис прекоси моравата до съседната къща и тутакси плувна в пот. Сивата му тениска с изрязани ръкави потъмня на гърдите и между лопатките на гърба. Гладкото му лице заблестя от пот.

Влезе в къщата с ключа на Катлин. Взе стълбите на един дъх, а дългите му крака прескачаха по две-три стъпала наведнъж. Пристъпи в спалнята задъхан и плувнал в пот.

Климатикът в стаята работеше. Значи Кенеди нямаше да отсъства дълго. Монотонното бръмчене на машината изнерви Крис до краен предел, гърлото му се сви. Никога нямаше да признае, дори и пред самия себе си, че мисълта да се изправи срещу Канеди го изпълваше с ужас. Знаеше, че трябва да действа бързо, за да не го заварят в спалнята.

Огледа помещението. Стаята бе сенчеста, но слънчевите лъчи проникваха през прозореца през листата на дърветата. По пода се виждаха слънчеви зайчета. Крис съзря сака на Кенеди на пода. Явно се канеше да си тръгва. Изглежда завинаги.

Приближи се към сака. Беше отворен. Надникна в него. Въпреки климатика му се струваше, че в стаята няма въздух и че се задушава. Може би бе просто страх. Във всеки случай, когато заровичка из дрехите на Кенеди, от слепоочията му закапа пот. Прерови сака основно, дори опипа подплатата. Лесно намери компютъра на Бишоп.

Никога преди не беше работил с тези малки измишльотини, но се оказа, че не е трудно. В крайна сметка караше самолети. Разбираше от машини, от компютри. Отвори компютъра върху бюрото и успя да го пусне за не повече от минута. Изтри капките пот от челото с опакото на ръката. От време на време хвърляше поглед към гаснещата светлина в прозореца, проверяваше дали моторът на Бишоп не е вече тук, ослушваше се за бръмченето му. Започна да натиска бутоните на клавиатурата. Прегледа набързо файловете на Нишоп. Бележки, имена, поща…

Крис четеше текста от малкия екран и през цялото време дишаше с отворена уста. Не можеше да си поеме дъх в това проклето място. Имаше чувството, че някой е сграбчил гърлото му и стиска с все сила. Въпреки това продължи да чете, мозъкът му не спираше да препуска. „Ако този Кенеди е ченге — помисли си, — ако е използвал Катлин, за да измъкне информация за Хиршорн… значи вече е пътник за онзи свят.“ Отмъщението на Хиршорн щеше да е бързо и неизбежно. Кенеди със сигурност щеше да си плати, но какво щеше да стане с него и Катлин… Освен ако успее да предупреди Хиршорн, да му каже за Кенеди, да спаси положението в последната минута. Тогава може би Хиршорн ще му е благодарен. Пак щеше да е ядосан, но вероятно нямаше да е настроен толкова зле. Може би щеше да се почувства задължен. Крис се надяваше да му се размине само с нещо от рода на: „Друг път да наглеждаш по-добре жена си…“

Почувства, че бузите му пламнаха: жена си. Обзе го парещ гняв. По някое време през последния час му хрумна, че Катлин не казва цялата истина. Но беше толкова разтревожен, че Кенеди може да е ченге, толкова се страхуваше какво ще стане, ако Хиршорн разбере, та не му остана време да мисли за нищо друго. Сега малко по малко започна да му се прояснява, че Катлин лъже за Кенеди. Бе спала с него. Това бе истината. Бе подслушвала разговорите на Крис с Хиршорн и после ги бе преразказвала на Кенеди. Със сигурност го е правила, докато са заедно в леглото.

Беше сигурен в това и парещият гняв изгаряше вътрешностите му като сгорещено олио. Прогони мислите си. Искаше да се концентрира върху това, което прави в момента.

— По дяволите — изръмжа.

Шибаният компютър бе напълно безполезен. Във файловете нямаше нищо. Имена, номера, адреси. Нищо не му говореха. Откъде, по дяволите, да знае кой кой е.

Но не разполагаше с нищо друго. Продължи да търси, продължи да чете. Мина към папката със съобщенията и я отвори на екрана.

Имаше едно неизпратено съобщение, само едно. Бишоп обикновено бе ужасно предпазлив с тези неща. Никога не пазеше копия от изпратените съобщения. Винаги триеше получената поща. Катлин обаче го прекъсна, докато пишеше последното съобщение до Вайс. Бишоп го запази и забрави за него. Не успя да довърши имейла и затова и не го изпрати. Крис отвори файла.

„Вайс. Стана. Изритаха Уонамейкър. Взеха ме на негово място. Тази вечер в шест отлитаме към някакво неизвестно място в планината. Когато стигнем, ще ми кажат повече подробности. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо повече. С повечко късмет ще успеем да разберем какво става, без да излагаме на опасност…“