Андрю Клаван - Пътят на динамита

Но не можех да пропусна пикантния епизод и същевременно да кажа, че съм си свършил работата. В това се изразяваше и моралната ми дилема. От едната страна стояха правосъдната система и Сиси, която ме наричаше „миличък“ и тъй нататък, както и фактът, че въображението ми рисуваше случая като възможност с един замах да постигна славата на детективите от романите, с които съм израсъл, да получа нови задачи под ръководството на Сиси и в крайна сметка да я вкарам в леглото. Което си е голяма работа, откъдето и да го погледнеш. От друга страна, сценарият: „да прецакаме добрия свещеник, за да оставим отрепката на свобода“, не бе особено по вкуса ми. И така, мислих, мислих, мислих и най-накрая измислих: ако имаш морална дилема, кой може да ти помогне — свещеник, разбира се.

Брад Мърфи, другият участник в прелюбодеянието, ми уреди среща с отец О’Мара пред Двореца на почетния легион. Всъщност мястото бе точно до статуята „Мислителят“ — доста уместно предвид факта, че отчаяно мислих как да се измъкна от положението, преди да дойде време да предам доклада си на Сиси.

За тези, които никога не са били в двореца, трябва да кажа, че сградата е много величествена. Арка в неокласически стил, обрамчена с внушителни колони. Елегантен храм с малка стъклена пирамида отпред. Водно огледало в края на огромния двор, което точно тогава отразяваше надвисналото над него оловносиво небе в късния следобед. Зад него се извисяваха няколко евкалипта. Отвъд се простираха водите на вечния Тихи океан. Цялото това величие и красота още повече ме накараха да се чувствам като жалък изнудвач. Само допреди два часа си се представях в ролята на Сам Спейд или Филип Марлоу, а сега се виждах в кожата на несретен подлец, който осмисля живота си, като вади на показ мръсното бельо на ближните си.

Ето, че се появи и отец О’Мара. Строго лице, потъмняло като небето. Около петдесетгодишен, метър и осемдесет, с широки рамене и тънка талия. Добре изваяни черти на лицето, обрамчени от достолепна бяла коса. Не носеше расо, нито свещеническа якичка, нито пък друго църковно облекло. Бе облечен със сиво поло и панталон. Протегнах ръка. Той се намуси. Наистина се намуси, погледна с пренебрежение ръката ми и извърна поглед встрани, без да предложи своята. Това наистина ме накара да се почувствам като жалък подлец, низко създание, което се издига на не повече от пет сантиметра от земята.

Група японски туристи се снимаха един друг пред статуята „Мислителят“, така че се отдръпнахме встрани към арката на двореца. Вървяхме рамо до рамо, но той така и не ме погледна. Гледаше пред себе си и все едно говореше на дърветата.

— Предполагам, че искаш пари — каза.

— Не искам пари — извъртях очи аз. — Господи, просто се опитвам да помогна.

Той изсумтя, така че и скромният ми ръст от пет сантиметра се стопи. Стигнахме арката, минахме под нея и стъпките ни отекнаха по каменните плочи.

— Опитваш се да помогнеш, значи — процеди отецът.

— Точно така. Не съм и предполагал, че ще се натъкна на нещо подобно.

Излязохме от арката и облаците надвиснаха над главите ни. Вече не се чуваше ехо.

— Опитвах се да проверя дали показанията ви отговарят на истината. Това е задачата ми. А вижте в какви лай… помия се забърках — поправих се аз, за да не сквернословя пред свещеник.

Стигнахме водното огледало и застанахме загледани отвъд него към дърветата и облаците, надвиснали над океана. Най-сетне той се предаде и ме погледна. Улових погледа му с периферното си зрение, но останах с впечатлението, че се опитва да ме прецени.

— Каква изненада — каза малко по-меко. — Частен детектив със съвест.

— Ами… нов съм, затова — отвърнах.

— Аха — кимна той и отново обърна поглед към океана. — Разбирам в какво се изразява затруднението ти. Проблемът не е чак толкова голям.

— Вижте, отче. Вие наистина изглеждате добър човек. Не искам да ви вкарвам в неприятности. От друга страна, не мога да оставя клиента си просто така да влезе в затвора.

— И защо? Та той простреля човек.

— Знам, но… клиент ми е — завърших смирено.

— Аха — повтори той отново и това бе всичко.

Откъм океана подухна хладен бриз. Напъхах ръце в джобовете си и присвих рамене. Обърнах се към свещеника. Той се взираше намръщено в нищото. Сигурно гледаше наближаващата катастрофа. В позата му имаше някакво благородство. Изглеждаше благороден и тъжен.

— Предполагам, не допускате възможността да оттеглите показанията си.