Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Защото си чул нея — каза той. — Чул си отговора й.

Померой бавно кимна.

— Ще ме убие каквото и да му кажа — прошепна напевно той. — Защото я чух да му се смее.

След тези думи в стаята се възцари дълго мълчание. От време на време микрофонът от страната на затворника улавяше тракането на оковите му, иначе тримата мъже седяха на столовете си, а над главите им висеше странното чувство от невероятната история. Най-ужасният човек на света бе влюбен. Най-ужасният човек на света се бе влюбил в Джули Ангела.

— Имаш само един шанс, Померой — обади се Вайс след известно време. — Единственият ти шанс. Трябва да ни кажеш. Трябва да ни съобщиш къде е. Кажи името, което си й дал, за да я намерим. Трябва да я предпазим. Ще предпазим и теб, и нея. Аз и полицията ще ви осигурим охрана. Обещавам.

— Ще ни предпазите?

Дори и Вайс се стресна, когато главата на Померой внезапно се вдигна, блестящите очи на прозрачното му лице намериха неговите, а обезкървените устни се сгърчиха в болезнена гримаса.

— Не можеш. Не можеш да ме предпазиш. Не можеш да защитиш и нея. Не можеш да защитиш никого. Не и от Сянката. Него никой не може да го спре. Нищо не може да го спре. Той може да проникне навсякъде. Да намери всекиго. И ще го направи. Ще го направи, заради нея.

Померой се дръпна назад и сякаш потъна в себе си. Устните му се размърдаха, но минаха няколко секунди, преди думите да излязат от тях.

— Той не може да бъде спрян. Нищо не може да го спре.

Надзирателите дойдоха отново, откачиха веригите на Померой от пода и го откараха в килията му. Вайс не помръдна. Остана в пластмасовия стол с ръце, пъхнати между бедрата. Втренчи се в бронираното стъкло, зад което допреди малко беше затворникът. Кетчъм го наблюдаваше безмълвно.

— По дяволите — въздъхна най-сетне Вайс.

— Е, поне едно нещо е сигурно — успокои го Кетчъм. — Вярно, че не ни каза името, но докато е тук, нашият приятел Сянката със сигурност също няма шанс да го научи.

Вайс кимна тежко и безрадостно. Кетчъм беше прав, думите му звучаха логично, но въпреки това… въпреки това безпокойството не го напускаше. Въображаемата история с тичането нагоре по стълбите… заключената врата… Чувството, че всяка секунда има значение.

Ала не можеше да направи нищо. Отблъсна се с ръце от коленете и тежко се изправи. Запъти се към вратата и Кетчъм го последва. Видеокамерата не преставаше да ги следи. Разнесе се шумно бръмчене. Вайс отвори вратата.

Поколеба се. Извърна поглед назад към празния стол от другата страна на бронираното стъкло.

— Сигурно си прав — каза той. — Би трябвало да е в безопасност.

Тръгнаха си. Известно време стаята за свиждане в затвора „Норт Уилдърнес“ остана празна. Това продължи точно час и четиридесет и пет минути. После вратата отново избръмча. Отвори се. Влезе нов посетител. Беше строен мъж със скъп тъмносив костюм. Застана скръстил ръце пред себе си, притиснал лакти в тялото. Изглеждаше педантичен и досаден човек. Приближи се до един от пластмасовите столове.

Помощникът на Бърнард Хиршорн, Алекс Уелман, седна и зачака. Измина около минута. После вратата от другата страна на бронираното стъкло се отвори. Появиха се двама надзиратели, помъкнали окован затворник помежду си.

Беше мъжът, наречен Бен Фрай.

Но да се върнем към моите не чак толкова увлекателни приключения.

Когато за последен път видяхме нашия безстрашен герой, тоест мен, той бе изправен пред морална дилема. Благодарение на брилянтната си детективска работа разкрих нелицеприятната тайна на отец Реджиналд О’Мара. Но времето, когато е наблюдавал как нашият клиент ограбва, прострелва и парализира колежанин, всъщност е бил зает да чука един от енориашите си. Сега, аз не съм католик и в интерес на истината, дори не съм моралист. Не ме е грижа кой кого чука стига всичко да е на приятелски начала и между възрастни. Но веднага разбрах, че не всички ще споделят широките ми възгледи по въпроса. С две думи, осъзнавах, че в момента отец Реджиналд е в положение, което теолозите, мисля, наричат „затънал в лайна“. Принципно, ако предам доклада си на Сиси, както се предполагаше да направя, щях да унищожа кариерата на един добър човек, който помага на бедните и тъй нататък, с цел да спася клиента ни. Последният, както имах случай да отбележа, бе истинска отрепка, която заслужаваше да гние в затвора, и показанията на свещеника със сигурност щяха да го пратят там, ако я нямаше случката с чукането.