Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Какво имаш предвид?

— Ами може би не сте видял както трябва. Може би не сте сигурен във видяното. Ако няма свидетел, няма да има нужда да проверявам показанията му.

Разбра ме. Повдигна брадичка. Усмихна се към океана.

— Искаш да излъжа, за да се спася. Искаш да измъкна престъпника от затвора.

— Не искам да ви обиждам, отче, но вие вече сте излъгали веднъж.

Погледна ме, все още усмихнат. Мисля си, че ме съжали, ако съм го разбрал правилно. В неговите очи бях просто младеж, който се е нагърбил с повече, отколкото може да носи.

— Тогава си помислих, че тази невинна лъжа няма да навреди никому. Грешката е моя и ще я поправя. Във всеки случай не е било, за да се спася, макар че не очаквам да ми повярваш. Много хора разчитат на мен, на работата, която върша. Има и доста хора, които… ще останат наранени от скандала, въпреки че самите те не са направили нищо лошо.

— Така е — казах. — Така е.

Ясно си представих бездомните деца, на които помага, брат му — губернатора. Всички те щяха да пострадат заедно с него. За мен вече нямаше и капка съмнение. Цялата тази работа миришеше лошо.

Той видя изражението на лицето ми в този момент. В интерес на истината се разсмя.

— Какво да ти кажа? Мисля, че трябва сам да се оправяш.

— Супер. А аз съм дошъл да искам напътствия от свещеник.

— Католик ли си?

— Не.

— Ооо, тогава наистина зле ти се пише.

Аз също се изсмях, но не толкова искрено. Не ми беше до смях. Натъпках още по-дълбоко ръце в джобовете си. Зашарих с поглед по отражението на облаците във водното огледало.

— На колко години си всъщност? — попита ме свещеникът.

— На двадесет и две — отвърнах мрачно.

— Още си дете.

Дори не се опитах да протестирам. Бях благодарен единствено за това, че Вайс и Бишоп не са наблизо, за да ме видят.

— Ами…

Свещеникът протегна ръка и ме потупа по рамото.

— Ще ти кажа една тайна. Ти си по-добър човек, отколкото си мислиш. Ще намериш някакво решение.

Наблюдавах го, докато се отдалечаваше към паркинга под все по-черното небе.

„Страхотно“, помислих си.

— Мамка му — изругах на глас.

Вече беше, знам ли, — да речем, пет часът.

Джим Бишоп или човекът, когото Крис и Катлин познаваха като Франк Кенеди, все още не бе напуснал къщата. На Крис вече му прималяваше от напрежението.

— По дяволите — изпсува. Продължаваше да наднича от прозореца на спалнята и да очаква появяването на Кенеди. — Трябва да го изкараме оттам. Трябва да разбера дали е ченге.

Катлин не отговори, все така седеше умислена на леглото. После вдигна слушалката и набра номер. Крис чу как телефонът в къщата на Кенеди звъни.

— Катлин е — каза жена му. — Трябва да поговорим.

Крис бързо се дръпна от прозореца. Кенеди се появи на отсрещния прозорец, притиснал слушалката до ухото си, и погледна към къщата им.

— Не — отвърна Катлин. — Става въпрос за Хиршорн. За Крис и Хиршорн. Важно е. Не мога да говоря по телефона. Да се срещнем пред „Кеймарт“ в „Ривър Мол“ след десет минути. Побързай.

Тя остави слушалката, без да каже нищо повече. Тръгна към прозореца, но Крис й махна да не се приближава.

— Стой там, гледа насам — каза той.

Кенеди бе оставил слушалката, но все още стоеше до прозореца и не сваляше очи от къщата им.

— Ще види пикапа — прошепна възбудено Крис, сякаш Кенеди бе достатъчно близо, за да го чуе. — Ще види пикапа и ще разбере, че никъде не си отишла.

— Той знае, че когато те няма, вземам автобуса — отвърна Катлин спокойно. — Какво пък толкова, понякога ходя и пеша до „Ривър Мол“.

— Прави нещо.

Крис продължи да гледа и видя, че Кенеди се отдръпва от прозореца навътре в стаята. Измина една дълга минута.

— Виж — възкликна възбудено Крис. — Планът проработи! Излиза!

Катлин седна на леглото. Втренчи се в пода. Смачканите носни кърпички все още лежаха там, мокри от сълзите й. Вече не плачеше. Сега просто усещаше хлад в гърдите си. Кенеди я унижи и сърцето й се втвърди. Искаше да му причини болка, да страда така, както страдаше самата тя.

— Ето го, излиза — прошепна победоносно Крис.

Катлин чу шума от мотора на Кенеди — ръмженето и форсирането на двигателя. Мотоциклетът потегли и бръмченето му скоро изчезна в далечината.

— Тръгвай — подкани го тя. — Ще се върне веднага, като разбере, че не съм там. Иди и претърси къщата. Ключовете са в чантата ми на кухненската маса.

Крис се подчини незабавно. Обувките му затропаха надолу по стълбите. Катлин остана на леглото със студенината в гърдите, с поглед, забит в купчината мокри кърпички на пода.