Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Всичко това е заради нея. Нали? Сянката търси нея.

Изминаха няколко секунди, преди Уип Померой да осъзнае чутото. После погледна стреснато първо Вайс, след това Кетчъм и отново Вайс.

— Да — прошепна. — Разбира се. Разбира се. Да.

— И това е всичко? Иска само нея. Не е… за пари. Не е някаква тайна, която Джули знае и той иска да изкопчи. Просто…

Кетчъм сухо се изсмя, а звукът накара Померой да подскочи сякаш е чул изстрел. Вайс също си мислеше, че това са пълни дивотии. Глупости, небивалици.

— Сянката е влюбен в нея — все пак изрече.

При тези думи Уип Померой застина и сякаш се понесе някъде далеч от тях. Окованите му ръце висяха безжизнено до стола, а чертите на бледото му лице се отпуснаха. Устните спряха да се движат и останаха леко раздалечени. Огромните влажни очи гледаха празно. На Вайс му се стори, че измина цяла вечност, преди устните на затворника насреща отново да се раздвижат. Измина нова вечност, преди Померой да каже някак замечтано:

— Той е най-ужасният човек на света. Най-отвратителният. Казвах му на Кам. Постоянно му повтарях. Но той викаше, че понякога му се налага да го използва. Трябваше му по работа. Не можел без него. — Сега и ръцете му се раздвижиха, сякаш за да правят компания на устните. — И един ден я видя. Той… никога не разбрах името му. Истинското име. Има толкова много имена. Всеки път е с различно. Вестниците май му викаха Сянката. След известно време и аз започнах да го наричам така. Кам също. Сянката. И един ден… я видя. Просто я забеляза. Тогава всичко свърши. Постоянно се въртеше наоколо. Не можехме да го изгоним. Винаги се връщаше при нас. Искаше да я види. Тя му каза… каза му, че не иска… не го иска в къщата… но той не чуваше. Никой не можеше да му попречи да идва. И един ден…

Померой млъкна, Вайс също не каза нищо. Мълчеше и мислеше за Джули. Жената от еротичния видеоклип. За червената й коса, за ангелското лице. „Поне още не съм друг човек.“

— Той я нарани — прошепна Уип Померой. — Направи й нещо лошо. Чух го. Бях в съседната стая. Чух всичко. Искаше да бъде с нея, а тя отказа. И той я нарани. И после… после, когато свърши, наговори разни неща… неща… неща, които не могат да излязат от устата на човешко същество. Разказа й за всичко, което може да й причини, ако… ако не е с него. Искаше да е с него. Чух го. Бях в съседната стая. Каза, че му била нужна. Каза, че била единственото нещо, от което някога е имал нужда, единственото, което е искал през целия си живот. И ще направи всичко, всичко, което трябва, за да я има. Каза, че в края на краищата ще бъде негова, без значение какво трябва да стори. Наговори й всички онези отвратителни неща и после… после се разплака. Чух го. Разплака се и започна да я умолява. Умоляваше я.

„Божичко“, помисли си Вайс.

— Чул си?…

— Бях в съседната стая. Чух всичко.

„Защо тогава не го спря, копеле страхливо“, ядоса се Вайс и едва се сдържа да не го изрече. Не го направи. Стисна зъби и потисна гнева си.

— И сега си единственият, който знае къде е Джули — задоволи се да каже Вайс. — Единственият, който знае коя е.

— Да, така е — прошепна Уип Померой.

До този момент Кетчъм не се бе намесил. Но явно му дойде до гуша от щуротиите, които чу. Челото му се набръчка още повече, а физиономията му стана още по-кисела.

— Искаш да кажеш, че си се заключил в тази дупка… че си поискал да те заключат в тази дупка, защото си дал нова самоличност на момичето, и сега се насираш от страх, че Сянката ще те открие и ще те накара да кажеш къде е.

— О, той ще ме открие — отвърна Померой — Не го познавате. Ще дойде. Измъчвал е Крауч. Сега разбирате ли ме? Когато открил, че Джули я няма, и е научил, че Крауч е присъствал на смъртта на Кам, го е измъчвал. Сигурен съм, че Крауч му е казал всичко. Казал му е за новата самоличност и за мен. Така че знае. Разбирате ли ме. Знае, че аз съм единственият, който може да му помогне.

— Е, и? Какво от това — изръмжа Кетчъм. — Защо не му кажеш? Какво пък толкова. Ти и без това си си отрепка. Защо не му кажеш? Какво ти пука за нея?

Померой повдигна леко брадичка сякаш се опитваше да си придаде благородно изражение.

— Защото Сянката и без това ще го убие — намеси се Вайс.

Благородната поза на Померой се срина. Брадичката му увисна.

— Сянката ще го убие, независимо от всичко — продължи Вайс — Защото го е чул. Чул го е да се моли. Чул го е да плаче пред Джули Уайънт. Нали така, Померой?

— Не — отвърна вяло Уип Померой — Не защото съм го чул.

Вайс затвори очи за миг. Сега вече сглоби картинката. Всичко му се изясни.