Андрю Клаван - Пътят на динамита

И сега Хари Ридър бе мъртъв в резултат на самоубийство. Питър Крауч бе убит в избата си. А Джули Уайънт бе изчезнала.

Сянката съществуваше, независимо дали съществуваше или не.

— Е, това вече е върхът. Сега и в гората влязохме — продължи да се вкисва Кетчъм.

Оттук почваше местността, наричана Северната пустиня. Пътят се отдели от брега на океана. Затиснаха ги гъсто обрасли с дървета хълмове.

— Виж в каква дивотия ме доведе — оплака се Кетчъм.

Вайс видя. След няколко километра гората от двете страни на пътя започна да се разрежда. Съзряха и оградите от бодлива тел. Сред дърветата изникнаха вишки, населени от въоръжените сенки на пазачи. Изпъкнаха и сивите бетонни сгради на затвора. Нищо не помръдваше, дори листата по дърветата. Никакви признаци на живот.

— Докарал си ме на гъза на географията — измърмори отчаяно Кетчъм. — Направо на гъза на географията.

Провериха ги както на портала, така и на влизане в сградата. Претърсиха ги намусени пазачи със строго изражение. Минаха през метални детектори, толкова чувствителни, че сигурно улавяха и желязото в кръвта. После ново претърсване. Пред тях застана пазач с каменно изражение и телосложение на вековен дъб. Поведе ги към първата врата на затвора.

Пазачът замръзна пред вратата, за да може фотоклетката да разпознае ириса на очите му. Разнесе се пронизителен звук. Металната врата се плъзна встрани. Пазачът отстъпи и ги пропусна. Вайс и Кетчъм продължиха сами надолу по коридора.

Вратата зад гърба им се затвори и изпитаха чувството, че са влезли в капан за мишки. Тръгнаха рамо до рамо покрай стени с неопределен цвят. Вайс имаше опит с подобни места, но въпреки това затворът му подейства потискащо и мрачното усещане се засилваше с всяка стъпка. Помисли си, че са се сбогували със слънчевата светлина и потъват в задушаващия сумрак на пещера.

Кетчъм явно също го усети, защото поклати глава с думите:

— Олеле, майчице. Това прилича на най-гадната дупка, измислена от човек.

Видеокамерите по стените следяха всяко тяхно движение. Не видяха друго човешко същество, докато не стигнаха до стаята за свиждане. Пред нея имаше кабинка с бронирани прозорци. Пазачът вътре им кимна със сериозно изражение. Нов пронизителен звук. Вайс се пресегна и отвори металната врата.

Попаднаха в малка бетонна кутийка. Стената насреща бе направена от бронирано стъкло, също както и кабинката на пазача отпред. От двете страни бяха наредени пластмасови столове. Вайс и Кетчъм придърпаха по един и седнаха.

Останаха смълчани и загледаха през стъклената стена. От другата й страна имаше само един метален стол. Беше завинтен за пода. След няколко секунди вратата зад металния стол се плъзна встрани и двама пазачи въведоха окован затворник. Държаха го под мишниците. Заведоха го до стола и го накараха да седне. Наведоха се и завинтиха оковите му в халки на бетонния под. После си излязоха. Металната врата се затвори зад гърба им. Вайс и Кетчъм огледаха прикования за стола затворник от другата страна на стъклото — Лени Уип Померой.

Не приличаше на затворник. Бе доста слаб, направо фин. Нежни ръце с дълги, слаби, неспокойни пръсти. Издължено лице с деликатни черти, влажни, нещастни очи, тънки устни, които не преставаха да се движат. Стори им се, че не спира да рецитира някакъв свой монолог, който обаче остава неразбираем за околните.

През последните два месеца човекът насреща им непрестанно сключваше сделки с щатското и федерално правосъдие — разменяше самоличността на отдавна издирвани престъпници срещу строга полицейска охрана от най-високо качество. Оттогава насам почти не бе виждал слънце и лицето му изглеждаше мъртвешки бледо.

— Добре, Померой — отвори уста Кетчъм. — Аз съм инспектор Кетчъм от полицейското управление в Сан Франциско. Това е Вайс, частен детектив от „Вайс Инвестигейшънс“. Той иска да ти зададе няколко въпроса.

Погледът на затворника заподскача между двамата посетители. Най-сетне изглежда избра Вайс, но не за да спре очи на него. Не, погледът му продължи да танцува около масивното тяло на детектива като пчела край цвят. Главата му се разтресе конвулсивно.

— Не, не, не. Нали казахме три месеца.

Гласът му наподобяваше нервно хлипане. Микрофоните изкривяваха звука и той идваше механичен и писклив през тонколоните от тяхната страна на стъклото. Пръстите на Померой не преставаха да се сплитат и разплитат, а движението караше веригите по ръцете му да дрънчат и да се опъват.