Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Не може повече, не може още три месеца.

— Не сме тук за това — обади се тихо Вайс.

— Така се разбрахме. Още три месеца.

Пръстите пак се сплетоха и разплетоха.

— Не искаме да разкриваш нови хора.

— Разбрахме се. Такава беше сделката. Така казахте. Казахте ми, че…

— Търсим Джули Уайънт — прекъсна го Вайс.

Името произведе незабавно и поразително въздействие върху затворника. Вайс не предполагаше, че Померой може да стане още по-блед, но и последната капчица кръв сякаш изчезна от лицето му. Изглеждаше почти прозрачен. Останаха единствено очите — огромни и бляскави на фона на тъмната сянка насреща им.

Вайс не можеше да определи дали затворникът клати отрицателно глава, или просто тялото му се гърчи в спазми. Детективът продължи да говори тихо и спокойно:

— Не работим за Сянката — успокои го Вайс. — Опитваме се да го спрем.

Ярките като въглен очи закръжиха около главата му.

— Да… Добре… Разбира се… Какво друго ще кажете? Имам предвид… Откъде мога да съм сигурен? Разбирате ли ме? Как?… — гласът угасна. Устните му продължиха да се движат, дори по-бързо отпреди, но от гърлото му не излезе и звук.

Вайс пропусна въпроса покрай ушите си.

— Мисля си, че е станало така — продължи с твърд и спокоен тон. — Нещо се е случило малко преди смъртта на Камерън Монкриф и това нещо е засягало Сянката. Монкриф е казал или направил нещо. Може да го е изложил на риск. Джули Уайънт е била до леглото му. Адвокатът, Питър Крауч, също. А къде е бил градинарят? Онова хлапе Хари Ридър? Долу до прозореца ли? Подслушвал ли е? Или пък просто е минавал оттам?

— Работеше в градината.

Репликата сякаш бе част от безкрайния беззвучен монолог. Приличаше на нещо изпуснато, избягало от пороя думи в главата на Померой.

— Работеше в розовата леха под прозореца на спалнята. Чул е, без да иска, нищо повече.

Вайс кимна окуражително към безумния пламък в очите на човека насреща. Приведе се напред, стисна длани между коленете си, а масивното му тяло преля от пластмасовия стол.

— Какво се случи, Померой? Какво стана в деня, в който Монкриф почина? Кажи ми. Трябва да знам. Заради Джули.

Вайс и Померой кръстосаха погледи през бронираното стъкло. По-късно Кетчъм спомена, че са изглеждали като на спиритичен сеанс. Сякаш името на Джули Уайънт е хипнотизирало затворника и го е накарало да проговори въпреки волята му.

Устните на мъртвешкото лице отново се размърдаха и продължиха беззвучния монолог. Скоро обаче някои от думите придобиха звук и достигнаха до двамата детективи:

— Вие не разбирате. Не можете… Не я познавате.

— Ами обясни ми тогава. Защо не ми обясниш? — подкани го Вайс. — Монкриф й е казал нещо, нали така? Казал й е нещо, което Сянката не е искал да знае. Или пък й е дал нещо, което не трябва…

— Не! — изсъска Померой. — Не, не, не, не. Ето виждаш ли? Не можеш да разбереш. Не можеш. Мислиш си, че всичко е заради… неща… заради неща . Но всъщност нямаш никаква представа. Не познаваш Джули.

Той изрече сричките на името й нежно, с екзалтиран тон.

Вайс не хареса начина, по който то прозвуча. Стори му се някак гадно. В гърдите му се надигна нещо тежко, неприятно. Мислеше си, че е съвсем близо до разплитане на цялото кълбо. Сега вече не беше сигурен. Сега дори не беше сигурен, че въобще иска да го разплита.

— Тя промени нещата — продължи Уип Померой със същия превъзнесен глас. — Тя промени… всичко. Всички. Тя беше като… ооо, някакво свръхестествено създание. Като картина. Като мечта. Хората не могат да бъдат такива. Разбираш ли? Не можеш да разбереш.

Тежестта в гърдите на Вайс се усили. Той продължи да гледа бледия нервен затворник, прикован на стола си от другата страна на стъклото. Екзалтираното изражение, изгряло върху нежното лице на Померой, заплашваше да предизвика поток от думи за липсващата жена.

Вайс разтърси глава като човек, който не разбира, не може да вникне в смисъла на думите. Всъщност обаче се опасяваше, че започва да проумява.

— Говореше ти сякаш си единственият човек на света — прошепна екзалтирано Померой. — А когато те докосне… разбираш ли? Тя променяше нещата… Променяше… всички.

— Имаш предвид Монкриф ли? — обади се най-сетне Вайс. — Имаш предвид, че е променила Монкриф.

— О, Кам… Кам я боготвореше. Двамата я боготворяхме. Всички… И когато Кам я взе в къщата, грижите, които полагаше за него, докато е болен, отношението й… Това го промени. Искаше да… да направи нещо. Разбираш ли?