Андрю Клаван - Пътят на динамита

Оказа се, че не е лесна работа да открие адвоката на Камерън Монкриф, онзи „старомоден слагач на всякакви отрепки“, Питър Крауч. Говореха, че след смъртта на Мокриф се е пенсионирал, но никой нямаше идея къде точно е отишъл. По-важното бе, че май на никого не му пукаше особено къде се е запилял. Крауч нямаше приятели. Така и не бе срещнал човек, който да го хареса. Охранен, нечистоплътен търтей с монотонен глас и лъснало от коварство лице, той общуваше единствено с клиентелата си от пласьори на наркотици, сводници, изнудвачи, лихвари и наемни убийци, и то само служебно. Дори и те успяваха да го изтърпят едва колкото да им свърши работа. Никой не дойде да се сбогува с него, когато Крауч внезапно затвори кантората, раздаде делата си на колеги и напусна града. Никой не проля сълзица, както и никой не се зарадва. Просто на никого не му пукаше.

На Вайс обаче започна да му пука. Крауч бе присъствал на смъртта на Камерън Монкриф. Също както Хари Ридър, също както Джули Уайънт. Крауч единствен продължаваше да се навърта наоколо и да ходи по земята, поне доколкото бе известно. Така че Вайс трябваше да го открие. И нали си беше Вайс — успя.

Е, поне успя да намери къщата му. Непретенциозно ранчо, дръпнато встрани от магистралата, в покрайнините на града. Изолирано, отдалечено от виещия се път, разположено на зелена морава до запуснато поле, на което някога са гледали тикви. Скърцаща двуетажна къща с люлеещ се стол на предната веранда. Вятърът поклащаше люлеещия се стол и той потропваше уютно.

Вайс изкачи стъпалата на верандата и застана пред вратата. Почука и изчака няколко секунди. Преди това се бе опитал да звънне по телефона, но никой не вдигна. Местният полицай му каза, че никой не живее в къщата, но че един градинар продължава да се грижи за моравата и да прави дребни поправки по дървенията. От градинаря пък научи, че Крауч му плащал чрез банката. Щом парите идвали, той нямало от какво да се оплаква. Никой не се отзова на звънеца, така че Вайс натисна дръжката. Заключено. Така и предполагаше. Измъкна малък кожен калъф от вътрешния джоб на сакото си. Избра от него шперц и го пъхна в ключалката.

Отключи за секунди. Влезе вътре. Озова се в дневна. Беше тъмно и хладно. Мебелите придаваха уют. Столове с тапицерия на цветчета, канапета, тъкан килим. До празната камина бе сложена отоманка.

Прозорците бяха само притворени. Отвън полъхваше ветрец. По пода се търкаляха валма нечистотии. Прахолякът във въздуха го погъделичка по носа. Чуваха се разни звуци. Дращене. Сигурно имаше мишки или плъхове.

В гърдите му се събуди полицейският инстинкт и Вайс замръзна на място.

После тръгна да обикаля къщата. Гостна, столова, салон. Кухня е южно изложение. Зеленият балатум проблясваше в златисто там, където го огряваха слънчевите лъчи. Вайс забеляза, че краката на кафявата кухненска маса са изгризани от плъховете. Отвори шкафовете. Ни помен от храна. Долови бръмчене. Хладилникът. Явно банката плащаше и сметките за ток. Дръпна вратата на хладилника. Беше празен.

На долния етаж нямаше нищо интересно. На горния също. Спалня с оправено легло. Кабинет с прашни книги. Прашасал компютър на прашасало бюро. Това е. Чуваше се единствено скърцането в стените. Движеше се няколко крачки преди него като неуловим призрак.

Вайс щеше да си тръгне, ако не бе полицейският му инстинкт. Нещо го човъркаше, така че остана и още веднъж обиколи стаите. Тогава откри и тайната врата.

Забеляза я в салона на долния етаж. Почувства как подът под краката му мърда и изрита килима встрани. Видя капака и металната халка, с която се отваряше. Дръпна я.

Пантите изскърцаха. Надолу водеха няколко паянтови дървени стъпала. Нова врата. Отвори я трудно. Отвътре го лъхна миризма на застоял въздух.

Беше едър човек, така че трябваше да се наведе, за да влезе. Помещението бе хладно и много сухо. Направи му впечатление колко сух е въздухът всъщност. Опипа стената и откри ключа за осветлението. Лампите светнаха и разбра къде се намира. Рафтовете, бутилките, термостатът на стената — беше в изба за вино.

Това обясняваше и състоянието на трупа.

Многото месеци, прекарани в затвореното помещение, бяха оказали лошо въздействие на Питър Крауч. Трупът приличаше на мумия с изтъняла кафява кожа. Гол, прикован с разперени ръце и крака към един от рафтовете, той наподобяваше зле препариран звяр. Ребрата му пробиваха кожата на гръдния кош, костите на ръцете също се виждаха през изпънатата блеснала кожа. Лицето му обаче продължаваше да е странно живо и разпознаваемо. Яйцевидната глава, дългите кичури, прикрили плешивото теме. Очите му оставаха безжизнени, черни и непоколебими както винаги. В бузите имаше разлика — преди бяха бели и пухкави, а сега — почернели и изопнати. Първоначално Вайс реши, че това е причината — изопнатите бузи, разтегнали устните на Крауч дотолкова, че да оголят зъбите му в дивашка, безжалостна усмивка. Но не. Колкото по-дълго го гледаше, колкото повече изучаваше състоянието на трупа, толкова повече се убеждаваше, че Крауч се е запазил точно такъв, какъвто е бил в момента на смъртта — с широко отворена уста, от която са излизали ужасяващи писъци.