Андрю Клаван - Пътят на динамита

Бишоп си седеше в мекото канапе, със замислен поглед, с посивяло лице, притиснал корема си с ръка. „Въдица за лапнишарани — продължи да си мисли той. — Ни повече, ни по-малко.“

— Ако се качиш утре в самолета с мен — продължи Хиршорн, — ще забогатееш със сто хиляди долара или въобще няма да се върнеш у дома. Ясен ли съм?

Бишоп отново кимна. „Господи“, помисли си.

— Да — отвърна. — Ясен си.

— И какво? — попита Хиршорн. — Идваш ли?

— Да — каза Бишоп. — Идвам.

Този следобед Вайс подкара по крайбрежието към залива Хаф Муун. Откъм океана духаше свеж бриз. Околните хълмове бяха обрасли с високи борове, които се поклащаха от вятъра. През дърветата се виждаха перлените облаци, надвесени над водата. Вайс обаче профуча край всичко това с форда си, без да обръща внимание на пейзажа. Отново сумтеше недоволно, защото Бишоп и поредното му съобщение за кой ли път докарваха проблеми на храносмилателната система на шефа.

„Положението тук е нестабилно. Крис Уонамейкър се огъва, спречкахме се и Хиршорн със сигурност е разбрал това…“

Пълни дивотии. От първата до последната дума. Вайс му каза, при това съвсем ясно — „не се включвай в операцията на Хиршорн под прикритие; не го прави“. Но подтекстът в съобщението ясно показваше, че копелето възнамерява да постъпи точно така.

Защо иначе ще се спречка с Уонамейкър? За да го унижи пред Хиршорн и да препоръча себе си за негов заместник, ето защо. И после какво? „Има много неизвестни: докога ще издържи Катлин, без да каже на мъжа си; как ще реагира той; какво ще направи Хиршорн…“ Което, изчистено от дивотиите или дори наполовина изчистено от дивотиите, означава, че бомбата може да избухне всеки момент. Ако например Катлин реши, че не може повече да живее с тайната за изневярата си. Или пък ако сметне да използва забежката, за да сложи край на брака си. А ако Крис разбере, че е снасяла информация на Бишоп. Още по-лошо, ако Хиршорн разбере…

Вайс не бе сигурен кое го кара да се чувства по-зле — гневът или чувството му за вина. Гневът му бе насочен към Бишоп заради това, че глупакът рискуваше живота си и излагаше на риск живота на други хора. Чувството за вина пък бе подхранвано от факта, че Вайс не възнамеряваше да го спре.

„Не ми остава много време.“ Така пишеше Бишоп. И това си беше истина. Чистата истина. Време наистина нямаше. Вайс също го усещаше. Каквото имаше да става, щеше да стане скоро. Вайс нямаше никаква идея какво е то, но други части от мозайката наоколо започваха да се подреждат. Колкото повече виждаше, толкова по-малко му харесваше.

Вайс имаше странен метод на работа, основан предимно на интуиция. Понякога си мислех, че в това отношение е истински творец. Притежаваше дарбата да се вмъква в главите на хората. При това на напълно непознати хора, които дори не е виждал. По някакъв начин успяваше да се напъха в кожата им, да си представи какво са сторили, как ще постъпят. След това, без сам да го съзнава напълно, в главата му изникваше целият сценарий на постановката — подробно описание на случилото се или на нещата, които ще се случат.

И сега не бе по-различно. Смъртта на богат престъпник — Камерън Монкриф. Самоубийството на градинаря му — Хари Ридър. Вероятното самоубийство на домашната помощница на Монкриф — Джули Уайънт. Арестът на любовника му Уип Померой, който в момента търгуваше тайните на престъпното си минало в замяна на полицейска охрана, за да се предпази от ноктите на Сянката. Всичко това сякаш започваше да се свързва в съзнанието на Вайс — постъпките на отделните хора се преплитаха в една обща картина.

Заедно със сглобяването й го обхвана чувство на припряност, на страх. По някакъв начин, без сам да знае какъв точно, всичко това имаше нещо общо с Джули Уайънт. Въпреки че уж бе на оня свят, въпреки че полицията убедено твърдеше, че е мъртва, въпреки че самият той имаше усещането, че момичето наистина се е самоубило, мисълта за нея не го напускаше. Образът й здраво се бе загнездил в главата му. Представи си как тича нагоре по някакви стълби. Трябваше да бърза. Всяка секунда имаше значение. Стълбището завършваше със затворена врата. Заключена, с пуснато резе. Трябваше да я разбие на трески с един-единствен удар. Ето я и нея. Успя да пристигне в последната секунда. Тя лежеше на леглото разстлана около главата златисточервена коса, също като ангелски ореол. Гледаше го мило с неразгадаемите си очи. Протегна ръка към него…

Както и да е. Такива истории му се въртяха в главата. Също като в мечтите си имаше чувството, че трябва да бърза, че няма време за губене, че всяка секунда е важна. Точно затова не му се щеше да рискува и да вика обратно Бишоп. Все по тази причина щеше да продължи да живее с гнева и вината, да не говорим за болката в стомаха. И пак затова караше към залива Хаф Муун.