Андрю Клаван - Пътят на динамита

Черният път зави надясно. Мотоциклетът на Бишоп го последва и се насочи към основната сграда. Тя израсна пред очите му огромна и помпозна. Беше боядисана в жълто с бели кантове. Имаше три ветрилообразни фронтона, разположени на покрива. Под тях започваха арките на френските прозорци, от които се излизаше на веранда, опасала цялата къща. Верандата завършваше с колони, а между тях слизаха тухлени стълби, който водеха до алеята.

Бишоп спря мотора в подножието на стълбите. Изгаси го и входната врата се отвори като по команда. На прага се появи дребничък, елегантен мъж, който застана сковано и го зачака. Видът му беше помпозен, като на цялата къща, но не толкова впечатляващ. Беше стиснал устни и сбърчил нос сякаш бе надушил лоша миризма. „Личният помощник — помисли си Бишоп. — Алекс Уелман.“

Бишоп преметна крак през седалката на мотора. Свали каската и я закачи на ръкохватката. Тръгна нагоре по стълбите към Алекс Уелман.

Личният помощник поведе Бишоп към най-голямата стая. Къщата бе пълна със светлина, струяща през живописните френски прозорци, някои от които с изглед към планината. По стените висяха килими в испански стил. Под тях бяха подредени мебели от дъбово дърво. Виждаха се и малки бронзови статуйки на коне и бизони, накацали по ниски масички или рафтове. Една мексиканска прислужница бе коленичила до огромна камина и чистеше фугите между каменните плочи. Рокерските ботуши на Бишоп затропаха шумно в тихия коридор.

Стигнаха до вратата на библиотеката.

— Господин Хиршорн. Господин Кенеди е тук за срещата — каза превзето Уелман.

Хиршорн заобиколи огромното си бюро и тръгна към тях с протегната ръка и с усмивка на загорялото си мустакато лице. Носеше риза и панталон. Може би имаше шестдесет, но все още изглеждаше много здрав и стегнат.

— Господин Кенеди! — поздрави той и енергично разтръска ръката на Бишоп. Огледа го от глава до пети и продължи да се усмихва сякаш е забелязал нещо особено хубаво в него. — Влезте, заповядайте моля.

Бишоп прекрачи прага. Сега вече видя и биячите. Бяха двама, застанали рамо до рамо, с гръб към стената: горилата с изсечено лице от „Детелината“ и още един — дребничък, мускулест, неспокоен, сякаш изтъкан само от сухожилия и очи.

Хиршорн ги посочи с широк жест и представи първо едрия:

— Познавате се с шофьора ми господин Голдмунсен — каза той. После посочи дребничкия, който се поклащаше на пети и пръсти, сякаш не можеше да се сдържа да не излети през покрива като ракета. — А това е колегата му, господин Флейк.

Междувременно Уелман се изпари. Отстъпи към сянката на коридора, самият той се превърна в сянка и изчезна. Вратата на библиотеката тайнствено се затвори.

Хиршорн се върна към бюрото си, заобиколи го и се настани в тапициран с кожа стол. Не предложи на Бишоп да седне и той остана да стърчи в средата на стаята. Биячите го гледаха втренчено.

— След малко ще ви поканя да седнете — каза Хиршорн. — Първо обаче господин Голдмунсен ще ви удари много силно в корема. След това вероятно ще се попревивате на пода известно време и няма да можете да си поемете дъх.

Бишоп се подсмихна. Макар да не му беше до смях. Хвърли поглед към ухиления Голдмунсен и го върна обратно върху Хиршорн.

— Мислите ли? — попита отсечено.

— Разбира се, че мисля — изсмя се прошареният господин насреща му. — Определено го мисля. Голдмунсен ще се приближи, ще ви удари, а вие ще си стоите кротко. В противен случай ще помоля господин Флейк да извади пистолета си и да ви простреля тестисите. Сигурен съм, че предпочитате удара.

Бишоп спря да се усмихва. Голдмунсен се приближи към него. Бишоп метна поглед към Флейк. Дребничкият бияч не извади пистолет, но Бишоп реши да приеме на доверие думите на Хиршорн. Голдмунсен застана насреща му. Ухили се.

На Бишоп му се наложи да мобилизира волята си, за да не вдигне ръка да се защити. Стегна коремните си мускули, но не помогна. Юмрукът, увенчал горилската ръка на Голдмунсен, приличаше на стенобойно гюле. В следващия миг Бишоп се гърчеше на пода и се опитваше да си поеме дъх, точно както предсказа Хиршорн.

— Благодаря ви, господа, мисля, че това е всичко — обърна се Хиршорн към горилите си.

След известно време Бишоп осъзна, че Голдмунсен и Флейк са излезли.

Мина още време и Хиршорн каза:

— Сега вече можете да седнете, господин Кенеди.

Бишоп бавно изпълзя до канапето. Успя да се издърпа отгоре му. И то беше кожено като стола на Хиршорн, само че по-меко. Потъна дълбоко в него. С една ръка се подпря на облегалката, а с другата продължи да притиска корема си. Наложи му се да вдигне глава, за да види възцарения някъде над него Хиршорн.