Андрю Клаван - Пътят на динамита

Дръпна силно от цигарата си. Студените му светли очи се присвиха, за да не позволят на дима да влезе в тях.

Телефонът му иззвъня — внезапно и пронизително. Бишоп сграбчи слушалката, а с другата ръка смачка цигарата в пепелника.

— Да? — обади се той.

— Търся Франк Кенеди, моля.

Бишоп се изправи в стола. Не позна възпитания и добре обработен глас от другата страна, но предположи чий може да е. Обърна гръб на прозореца, за да не се разсейва.

— Кенеди е.

— Здравейте, господин Кенеди. Казвам се Алекс Уелман. Личен помощник съм на Бърнард Хиршорн.

— Аха. Какво мога да направя за вас?

— Господин Хиршорн ме помоли да ви уредя среща, ако е възможно.

Бишоп се усмихна сдържано на себе си и отвърна студено:

— Разбира се. Кога иска да се видим?

— Днес, по обяд, в офиса му във фондация „Дрискол“.

— Добре, ще дойда.

— Чудесно. Много ви благодаря.

Отсреща затвориха. Чу се сигнал свободно. Това беше.

Бишоп остави слушалката. Седна на ръба на стола и се облакъти на коленете си. Замисли се, прецени положението. „Добре е — реши той. — Добре стана.“ Хиршорн искаше да се срещнат. Това означаваше, че може би планът му е проработил. Може би, когато са му разказали за случката в „Детелината“, Хиршорн е започнал да се съмнява, че е добре Крис да е пилотът. Може би дори размишляваше дали да не го замени с Бишоп. „Това е добре — помисли си той. — Може и да излезе нещо.“

Изправи се. Обърна се към прозореца и отново погледна към съседната къща.

Караницата бе спряла. Крис стоеше на колене на пода. Катлин все още лежеше, свила колене, готова да се защитава. Крис й говореше меко. Лицето му бе сгърчено в гримаса. Бишоп дори си помисли, че може би плаче. Жестикулираше, все едно се опитваше да й обясни нещо или я молеше да му прости. После ръката му се премести към глезена й. Тя се отдръпна, но той припълзя след нея. Плъзна ръка нагоре по бедрото й и стигна до чатала. Разтвори коленете й със сила и провря тялото си между тях. Опита се да се отпусне върху нея.

Отначало Катлин го отблъсна. Извърна глава. Но Крис продължи нежно да се притиска в нея, да й говори тихо, да се опитва да й обясни, да я моли. Скоро ръката й се отпусна и се плъзна по рамото му. Главата й все още бе извърната настрана, но Крис обсипа бузата и косата й с целувки и най-сетне Катлин му поднесе устните си и пръстите й помилваха насиненото му лице. Докосването бе състрадателно, дори нежно. Тя престана да се противи и му позволи да свали дънките й.

Бишоп продължи да ги гледа. Зачуди се какво ли ще стане с Крис, ако Хиршорн реши да го смени. Дали няма да го убие, за да е сигурен, че Уонамейкър ще си държи устата затворена. „Сигурно“, реши след кратък размисъл. Да, Хиршорн вероятно ще го убие. Ако операцията е достатъчно голяма, ако мълчанието на Крис наистина е важно, вероятно Хиршорн ще постъпи точно така.

Катлин продължи да лежи неподвижно и Крис проникна в нея. Притисна буза в лицето й. Тя нежно го прегърна през раменете и остана така. Погледът й обаче се зарея през прозореца, все едно че вниманието й е другаде, че мисли за други неща. Всъщност на Бишоп му се стори, че гледа към неговия прозорец, точно към мястото, където е застанал. Помисли си дори, че гледа право в него, докато тялото на Крис продължаваше да се движи ритмично. Лампата в стаята на Бишоп беше изгасена и слънцето грееше от задната страна на къщата, така че най-вероятно Катлин не можеше да го види. Реши, че просто си мисли за него.

Продължи да гледа. Мислите му отлетяха към телефонния разговор с помощника на Хиршорн. Към това, как Хиршорн най-вероятно ще убие Крис, ако реши да го замести с Бишоп. Погледна Катлин, която на свой ред не извръщаше поглед от неговия прозорец. Крис направи последен тласък и се отпусна върху жена си.

Бишоп отмести поглед и се зачуди дали Хиршорн няма да убие и нея.

Мотоциклетът подскачаше по дългия и неравен черен път. Редицата дъбове от двете страни го пазеше от слънцето. После дъбовете свършиха и лъчите безмилостно зашариха по гърба му и по равнината от двете страни на пътя. Полето бе зелено, широко, простряло се надлъж и шир, сякаш нямаше край. Навсякъде се виждаха градински пръскачки. Забелязваха се и поне десетина градинари, които работеха между цветните лехи или се занимаваха с нещо по моравата. Между възвишенията и долчинките проблясваха изкуствени езерца. Водите им отразяваха или безмилостните слънчеви лъчи, или сянката на околните планини. Имението бе обградено от две страни с високи планински върхове, почти докоснали облаците. На някои дори се виждаха и снежни шапки, открояващи се отчетливо на синия фон на небето. Сградите на фондация „Дрискол“, собственост на Хиршорн — голямата къща, плевнята, оборите и тъй нататък, бяха скупчени под дърветата насред впечатляващата равнина. „Сериозна работа“, помисли си Бишоп. Не беше просто някакво бандитско свърталище. Заприлича му по-скоро на имение на сериозен престъпен бос, който си живее живота.