Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Какво става бе, братче? — извика убиецът. Това бяха първите му думи, откакто влезе в магазина.

— Затваряй си човката — каза му Кетчъм. — Единственото, което искам да чувам, е „ох“, и то само след като те цапардосам зад врата.

— Мамка му, какво толкова е?…

Кетчъм го цапардоса зад врата.

— Оооххх!

— И си затваряй мръсната уста, когато говориш с полицай. Разбра ли, лайно такова.

— Ама нищо не съм направил.

— Хайде сега, ще се лъжем. Я си напъни мозъка, кабалеро. Как мислиш, дали ще си губя времето с теб, ако не си направил нищо, а? Убил си оня дребничък мухльо на алеята, това си направил. Ти си едно мръсно, гадно копеле, ето какво си.

— Не бе, не съм! — отвърна убиецът.

— Не „не бе, не съм“ — поправи го Кетчъм. — Правилният отговор е „да, убих го“. Копеле такова… Повтаряй сега след мен. Мръсно. Гадно. Копеле.

В този момент ужасът, зародил се в мозъка на Карлос Родригес, стигна до очите му и те се разшириха дотолкова, че заеха половината от хубавото допреди миг лице. Той огледа уплашено всички присъстващи с надеждата да намери помощ или съчувствие. Вайс го гледаше безизразно. Сиймор Хинкел зяпаше с почервеняло от възбуда лице. Кетчъм вече не хихикаше, а се мръщеше кисело. Явно никой от тези хора не бе на негова страна.

Отчаян, Карлос изплю камъчето:

— Ама той ми плати да го направя! Беше чисто луд, казвам ви. Оня смотаняк не беше на себе си. Искаше да умре. Плати ми да го убия!

Не спря да вика дори когато го набутваха на задната седалка в шевролета на Кетчъм, който не си знаеше годините.

— Кълна ви се, честна дума! Трябва да ми повярвате! Наистина ми плати да го направя! Каза, че трябвало да се преструвам, че изнасилил сестра ми! Пълна откачалка! Куко отвсякъде!

Кетчъм се плъзна зад волана и запали още преди Вайс да се е настанил на предната седалка до него. Ръждясалите врати се затвориха с болезнено скърцане.

— Добре, Вайс — започна Кетчъм. — Казвай сега и се постарай историята да ми хареса.

Шевролетът се отдели от тротоара. Предницата му се насочи право към нанадолнището на стръмната улица. Вайс вдигна очи и огледа блесналия в далечината залив.

— Никой друг е нямал мотив — каза тихо той.

— И какво според вас трябваше да му кажа? — извика Карлос Родригес от задната седалка. — Кажете, де! Ненормалникът ми тика кинтите в ръцете, а аз да го върна, така ли? Седях си най-кротко и бройках цици в бара, а той…

— Ей, я млъквай! — отряза го Кетчъм. Убиецът подскочи стреснато на седалката. — Не виждаш ли, че си говорим.

— Ама аз само…

— Не ме карай да се занимавам с теб сега — прекъсна го отново Кетчъм и размаха пръст пред носа му. — Не искам да чувам и думичка повече, иначе ще отнесеш куршум в коляното при опит за бягство.

Родригес се сви на задната седалка. Междувременно Вайс гледаше притеснено към предното стъкло с присвити очи. Кетчъм насочи вниманието си към пътя точно навреме, за да избегне китайката, която тикаше количка, натоварена с продукти, на средата на платното.

— Шибана китайска кучка — изруга инспекторът, но успя да овладее колата. — И какво викаш?…

— Казвам, че никой друг е нямал мотив — продължи мисълта си Вайс. — Майка му си е имала само него, така че не би го убила. За останалия свят той просто не е съществувал. Не са го обрали. Единствено самият той е извлякъл полза от смъртта си.

— Самият той, казваш — повтори замислено Кетчъм. — Имаш предвид Спендър. И каква точно му е ползата?

— Ами… Предполагам, че е искал да вдъхне живот на измислицата си.

— Луд човек, нали ви разправям — измърмори Родригес.

— Ей! — размаха пръст Кетчъм в огледалото за обратно виждане. После се обърна пак към Вайс: — Искал е да вдъхне живот на измислицата си, въпреки че ще му светят маслото?

— Аха. Така е било най-лесно. Трябвало е само да намери подходящ човек за ролята на отмъстителния брат.

— Трябвало е да плати на някого да изиграе ролята на девицата, ако питаш мен.

— Направил го е. Поне се е опитал. Не се е получило.

— Така ли? — попита Кетчъм. — Инструментът ли?…

— Да, барутът му е бил мокър. Така че е минал към план Б. Замислих се как ли го е организирал — продължи Вайс. — Семейство Спендър не разполага с много пари. Във всеки случай не достатъчно, за да плати на убиец. Когато разглеждах стаята му, забелязах, че се е занимавал с нумизматика. В албумчетата обаче липсваха всички най-ценни монети. Първоначално ми се стори естествено да е така. Реших, че просто не е имал пари, за да си ги позволи. После обаче се размислих и ми хрумна, че може да ги е продал, за да си набави средства за убиец.