Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Убиец. Който да убие самия него — прекъсна го Кетчъм. — Майчице, не е истина какви дивотии могат да му хрумнат на човек.

— Разучих какви точно са монетите и се хванах да звъня по нумизматичните магазини. Така открих Хинкел. И какво мислиш? Вместо сам да продаде монетите, Спендър накарал убиеца да свърши тази работа. Ей, Карлос — обърна се той към младежа на задната седалка, — я кажи как точно го измислихте? Спендър ти е казал, че ако си запазиш монетите, с времето ще станат още по-ценни, така ли?

— Аха — измърмори унило Родригес. — Откачено копеле.

— Разбрах, разбрах — каза Кетчъм и отново погледна в огледалото за обратно виждане. — Казал ти е да ги запазиш, но и ти си толкова тъпо копеле, че си успял да устискаш колко? Четиридесет и осем часа?

— Исках да се уверя, че струват нещо. Откъде, по дяволите, да знам.

Гласът на красивия младеж затихна и той продължи да ругае под нос.

— И така — продължи Вайс, — Хинкел ми каза всичко за продажбата. Нашето момче е дало фалшив адрес, но истински телефонен номер.

— Защото е тъп.

— Правилно. Накарах Хинкел да му се обади и да му каже, че е станала грешка и му е платил по-малко за една от монетите. Че му дължи още две хилядарки.

— И това му е достатъчно, за да дотърчи обратно — каза Кетчъм с кисела усмивка. — Чаткаш ли, Карлос? Единствената причина, поради която се издъни, е собствената ти глупост. Тези мисли ще те топлят, когато гниеш в затвора поне двадесет и пет години.

Измина известно време в мълчание, всеки унесен в мислите си. Шевролетът стигна в подножието на хълма, измина една равна отсечка и се заизкачва по следващия хълм по почти вертикална стръмнина. През предното стъкло се виждаше единствено синьото небе и пълзящ по него облак.

Кетчъм се усмихна гаднярски.

— Знаеш ли, това си го бива — каза. — Харесва ми. Белезникавия си мечтае как изнасилва измисленото момиче и после наема идиота на задната седалка да осъществи мечтите му. Чуваш ли, Карлос? Излиза, че си просто частица от фантазиите на жертвата си. И сега, когато вече го няма, ти сигурно просто ще се изпариш в нищото. — Той отново се изхили и изсумтя. — Ти си просто външен вид, приятелче, опаковка.

Вайс се извърна към ченгето. В изражението му нямаше никаква промяна. Помълча няколко секунди и после каза:

— Кетч, трябва да говоря с фалшификатора.

Усмивката мигновено изчезна от лицето на Кетчъм и то отново се сбръчка в недоволна гримаса.

— Какви ги дрънкаш?

— Уип Померой. Спешно е. Искам да говоря с него възможно най-бързо.

Кетчъм хвърли поглед с периферното си зрение към стария си приятел. Към единствения си приятел.

— Бъзикаш ли се?

Изражението на Вайс си остана същото.

— Нали ти казах, че човекът се намира под полицейска охрана в някаква миша дупка. Как, по дяволите, си мислиш, че ще те вкарам там?

Колата спря на самия ръб на хълма. Пред очите им изтрака трамвай, който сякаш летеше в небето. Звънецът му издрънча. Кетчъм се възползва от спирането, за да се обърне към спътника си на предната седалка. Вайс също го погледна право в очите. Сериозното му, тържествено изражение все още си стоеше непроменено.

Кетчъм се обърна към предното стъкло, поклати недоумяващо глава.

— Просто не мога да повярвам — въздъхна той.

На следващата сутрин, когато Вайс дойде в агенцията, седях с крака на бюрото, разтворил сутрешното издание на „Кроникъл“.

— Затова ли ти плащам? — чух гласа му.

— Не чак толкова много. — Затворих вестника и спуснах крака на пода. — Тъкмо чета за подвизите ти.

— Заслугата е твоя, а не моя.

— Моя ли? Какво искаш да кажеш?

— Случаят с испанската девица. Убиецът бе само параван, външен вид, също както предположи. Съществува, независимо дали съществува или не.

Изсмях се и в същото време се изчервих.

— Добре, добре, явно не ми е писано да чуя края на историята.

— Не, напълно сериозно ти говоря. Възнамерявам дори да променя надписа на вратата. „Разкриваме убийства чрез празни приказки“.

— Споделям с теб, разкривам сърцето си, опитвам се да помогна и какво получавам?

— „Детективите ни са тук, независимо дали съществуват или не“.

— Единствено подигравки. Присмех и подигравки.

Вайс се надвеси над главата ми, изду буза с език и напъха ръце в джобовете. Помълча известно време. Махна с глава към вестника на бюрото ми.

— И какво мислиш?

— За кое? — попитах. — За Спендър ли? Не знам какво да мисля.

— Хайде де. Нали ти си мислителят. Сигурно става въпрос за някаква тънка психология. Чувствал е вина заради фантазирането си. Искал е да се самонакаже.