Андрю Клаван - Пътят на динамита

Нищо не казах. Но го почувствах с тялото си. По гърба ми полазиха ледени тръпки. Пред очите ми се заредиха образи — безпомощните деца, червената линия на изгрева на хоризонта и малките телца, поклащани от вълните. Беше ужасно дори да си мислиш за това. Особено през нощта в празната сграда насаме с Вайс. Всичко около нас тънеше в мрак и тишина. На фона на нощното небе, през големите сводести прозорци зад гърба на Вайс небостъргачите приличаха на безразборно разхвърляни шахматни дъски с бели и черни квадратчета вместо прозорци. Огромни облаци, окъпани в лунна светлина, плаваха тихо, носени от вятъра. Дочуваше се приглушеният шум на улицата — клаксони, ръмжене на двигатели, тракане на трамваи. Всичко това разпали въображението ми и създаде впечатлението, че целият свят около нас се движи забързано, хората се бутат един друг, а ние си стоим спокойно в това топличко осветено кътче, самотници в джунглата наоколо. Цялата обстановка, разговорите за труповете на плажа ми внуши усещането, че сме седнали да си разказваме истории за призраци в дъждовна вечер.

— Не разполагахме с нищо — продължи Вайс. — Журналистите просто полудяха… но какво можехме да направим? Не разполагахме с нищо. Никакви улики, никаква идея как точно да разберем откъде са дошли децата. Имахме само един свидетел. Някакъв китайски рибар. Твърдеше, че предната вечер видял десетметрова яхта, закотвена близо до брега.

Видял някакъв човек да се движи по палубата. Но на лунната светлина успял да различи само сянката му. Тогава се намесиха вестниците и писаха, че търсим сянка. Сянката. — Вайс сбърчи вежди, сякаш да прогони мислите си. — Знаеш ги какви са журналистите. В подобен случай, когато става въпрос за масово убийство, на всичкото отгоре на деца… Постоянно пишеха и не позволиха случаят да бъде забравен. Обсъждаха кой ли е Сянката, дали е наемен убиец? Може би е професионалист? Сещаш се за какво става въпрос. Тогава един журналист на име Джеф Блум излезе с голяма статия в неделното издание на „Кроникъл“. Имаше някакъв неназован източник и това му даде основание да пусне цяла страница. Според статията, Сянката бил извършил половината от неразкритите убийства в тази част на страната. „Перфектна машина за убийства“. Така го нарече. Нямало значение кой си, каква охрана имаш, дали си в програмата за защита на свидетели, или си се затворил във Форт Нокс, Сянката ще те убие. Дори и лошите, тези, които го наемат, се страхували от него. Поне така пишеше в статията.

Внезапен порив на вятър потропа по прозорците и аз обърнах притеснено глава.

— Ясно — съгласих се меко. — Ясно.

— По същото време ченгетата не спираха да повтарят: „Глупости, глупости, глупости, всичко е измислица…“ И въпреки това… — повдигна рамене той.

— Въпреки това някой наистина е убил децата — довърших.

— Точно така — съгласи се Вайс. — В това беше целият проблем. В крайна сметка излиза, че Сянката наистина го е имало, въпреки че не съществува.

Поколебах се, преди да отговоря. Винаги внимавах в агенцията. Искам да кажа, че внимавах какво говоря. Не исках да звуча прекалено философски, прекалено учено, като сноб или многознайко, или нещо такова. Имам предвид, че агенцията нямаше нищо общо с колежа и исках да се приспособя в нея. От друга страна, атмосферата тази вечер — двамата с Вайс сами през нощта в кабинета му — по някакъв начин предполагаше философски размисли.

— Според мен да бъдеш човек не означава непременно да си разумно същество — престраших се аз. — Някои неща са истински, без значение дали съществуват или не.

Вайс се изсмя пресилено.

— И какво, по дяволите, означава това?

Веднага разбрах, че съм направил грешка.

— Какво ми казваш? Че ако в този момент обърна гръб на масата, трябва да се запитам дали тя все още е там или не. Това ли ви учат в Бъркли?

Усетих, че бузите ми се зачервяват.

— Искам да кажа, че…

— Какво сега, да не се предполага да пушим трева?

— Искам да кажа, че… част от реалността се състои от възприятието ни за нещата. Това е просто… външният им вид.

— Външен вид? Ти си външен вид. Истинско, независимо дали съществува или не. Мамка му, викам аз на това — изсмя се отново безрадостно Вайс. — В такъв случай аз съм кралят на Румъния.

Същата вечер, след като се прибрах в апартамента си, си блъсках главата в стената поне половин час. Опитах се да се накажа, че съм се държал като евтин клоун пред Вайс. Бях убеден, че философските ми мисли ще се разнесат светкавично из агенцията и до утре сутрин ще съм за посмешище. Това просто ме съсипваше, защото ужасно исках да съм част от нея.