Андрю Клаван - Пътят на динамита

— И какво за нея? — задоволих се да попитам.

Вайс премигна при звука от думите ми. Поизправи се на стола. Щракна с мишката и затвори прозореца с видеоклипа.

— Казва се Джули Уайънт — осведоми ме той. — Води се изчезнала.

Това го знаех. Дочух го в разговор на двама от хората на Вайс в коридора. Казаха, че било самоубийство. Че е мъртва. Затова сега ми се стори странно, че е в графата на изчезналите.

— Ченгетата си мислят, че се е хвърлила от моста „Голдън Гейт“ — продължи Вайс.

— Но ти явно не мислиш така.

Той повдигна рамене.

— Не знам. Може би са прави. Може би се е случило точно това. Но при този вид самоубийства човек никога не знае. Така и не са открили тялото. Никой не е в състояние да каже нито коя е всъщност, нито откъде е дошла.

— Провери ли я?

— Да. Нищо не открих. Няма документи, няма минало. Фалшиво име, измислен живот. Нищо, за което да се хванеш. Говорих с няколко момичета, с които е работила, също и с момчета. Всички твърдят, че била малко странна. Отнесена, заета със себе си, все едно умът й е някъде другаде. Както и да е, никой не успял да разбере нещо за нея.

— Хм — казах. — Тайнствено момиче.

Вайс ми отговори с мълчание. Самият той изглеждаше отнесен и зает със себе си, някъде далеч от стаята. Вдигна чашата си с една ръка, а пръстите на другата забарабаниха по бюрото.

— Имала ли е причина да се самоубие? — попитах. Отговори ми след кратка пауза:

— Страх. Така си мисля. Според мен се е страхувала от някого.

— И от кого?

Той поклати глава сякаш не знаеше отговора на въпроса, но после каза:

— Има един тип, на когото викат Сянката… — и се потопи в чашата с уиски.

По онова време, като начинаещ писател, обичах да мисля за себе си като за човек, който може да се сравни с муха на стената — търпелив слушател, внимателен наблюдател. Във всеки случай поне се опитвах да бъда такъв. И в интерес на истината, докато си висях на стената в агенцията, чух или подочух разни разговори за Сянката. Може би правилната дума е недомлъвки. Думи, изречени с тайнствен и мелодраматичен тон. Успях да разбера, че Сянката е от някакъв стар случай на Вайс, още по времето, когато е работил в полицията. Нещо повече. Случаят като че ли бе една от причините да напусне полицията. Така и не събрах кураж да го попитам направо. Бях млад и, честно казано, Вайс, с целия му опит по улиците, със солидността, с уменията си, вдъхваше доста голяма доза респект у мен. Но сега сам спомена за Сянката. Освен това имах чувството, че ме извика, за да може в разговор да изясни някои неща сам на себе си.

И така, опитах се да си придам вид на човек, врял и кипял в престъпния свят, и попитах иронично:

— И защо тази Сянка е толкова важна?

Вайс изплува от чашата с уиски и се отпусна в стола.

— Ами — каза той, — зависи кого ще попиташ. Според ченгетата — описа голям полукръг с ръката си — или поне според повечето от тях, Сянката е измислица. Няма такъв човек. В най-добрия случай е комбинация от няколко души. Или пък просто журналистическа измислица. Чиста проба измишльотина.

Кимнах. Отпих замислено от уискито си. После кимнах още няколко пъти.

— Искаш да кажеш, нещо като убиеца на Уоли Спендър.

При тези думи Вайс повдигна брадичка и пак я отпусна.

При него подобно движение беше равносилно на бурен смях. Мисля, че успях да го развеселя.

— Точно. Точно като убиеца на Уоли Спендър. Само че този… Помниш ли масовото убийство в Саут Бей?

Не помнех. По онова време се подвизавах на Източното крайбрежие. Бях още хлапак. Но за този случай също се говореше по коридорите на агенцията, често под сурдинка и с недомлъвки.

— Да — отвърнах. — Чувал съм нещо. Някакви нелегални емигранти, които се удавили, или нещо подобно.

— Осем души. Осем деца. — Брадичката на Вайс остана отпусната на гърдите му. Той се намръщи срещу монитора. — Не бяха удавени. Застреляха ги. По два куршума в главата на всяко от тях. Изхвърлили телата им в океана, а приливът ги изнесе на брега. Някаква жена излязла сутринта да разхожда кучето си на плажа и съзряла труповете да се поклащат във вълните на няколко метра от брега.

Подсвирнах тихичко.

— Господи! И кои са били?

— Просто деца. От Тайланд. Версията бе, че са ги довели тук да ги продадат като… като роби, за сексуални услуги. Както и да е. Никой не знаеше със сигурност. Говореше се, че сделката се провалила и на продавача му се наложило да се освободи от уликите. Така разправяха. Най-голямото бе на не повече от единадесет. Вероятно нея са убили първа, а останалите са гледали и са чакали реда си.