Андрю Клаван - Пътят на динамита

В онези дни Бишоп и Вайс бяха много важни за мен. Младежкото ми въображение ги рисуваше като мъже, докоснали се до злото, видели смъртта, и това им е помогнало да гледат по-мъдро на светския водовъртеж около себе си. Имаше дни, в които дори говорех като единия или другия. Обличах се като тях. Подражавах на походката им. Опитвах се да вляза в кожата им. Във всеки случай мислите ми доста се занимаваха с тях, с това какви са всъщност и какво представляват.

Понякога може би лицемерничех с Бишоп. Той не допускаше хора близо до себе си, държеше се предизвикателно. Беше приятно да си мислиш, че го превъзхождаш в морално отношение, че си над жестоката му същност и онова странно нещо, което той нарича съвест. Но всъщност не се залъгвах. Знаех, че му се възхищавам и му завиждам. Да вземем дори само отношението му към жените — бях готов да продам душата си за едно-едничко парченце от него. Да не говорим за непукизма му, за моторите, за самолетите, за страха, който внушаваше на останалите мъже. Около него постоянно витаеше дух на приключения и на смъртоносна мъжественост — все примери за подражание за книжен плъх като мен, който се опитва да направи нещо от себе си.

Що се отнася до Вайс, той бе по-възрастен и приличаше по-скоро на учител или на баща, или нещо такова. Бях по-добре образован от него и може би дори по-умен, по някакъв отвлечен, академичен начин. Познанията му за живота на улицата обаче предизвикваха единствено възхищението ми. Сериозната му физиономия, изморените и в същото време състрадателни очи говореха, че познава в детайли човешката природа. Той знаеше, че и най-почтените хора хитруват, и най-честните лъжат. Бе наясно, че завиждат на ближния си и в главата им се въртят грозни мисли. Знаеше, че са готови да говорят с часове за продажните си съседи и в същото време са слепи за собствената си продажност. И най-важното от всичко — можеше да приеме това във всеки от тях и във всички заедно, а също и в себе си. Нищо човешко не му бе чуждо, нищо човешко не го шокираше. Не искам да го изкарам циник, ценеше хубавите неща в живота. Любовта и справедливостта имаха огромно значение за него. Просто знаеше как стоят нещата, това е всичко. Скалите не помръдват, водата тече, а светът се ръководи от измамници и толкова. В онези дни бях готов да дам всичко, за да притежавам опита и познанията на Вайс.

И така, дори самата мисъл, че съм се държал като глупак пред него, че ми се е смял, че ме е обсъждал с колегите и вероятно е казал, че съм колежанче, чиято глава е пълна с бръмбари, и си мисля, че дърветата в гората падат безшумно, бе потискаща.

Впоследствие се оказа, че подценявам благосклонността на Вайс. Не че не разказа цялата история. Не че в офиса не ми се присмиваха и подиграваха. Но в разказа на Вайс глупавото ми университетското образование се бе оказало изненадващо полезно за разследването. И макар да не успях да помогна с нищо в разсъжденията му за Сянката, той не престана да твърди, че философските ми дрънканици онази нощ по случайност са разрешили случая с испанската девица.

Междувременно Бишоп влезе в бар „Детелината“.

Пристъпи прага и огледа помещението. „Дупка“, реши. Какво можеш да очакваш от мизерен град като Дрискол, освен хората му да се завират по дупки. Тесен коридор, водещ до вратата на кръчмата. Стаичка, голяма колкото да побере един ред столове на бара и две малки маси зад тях. Измърлян черен балатум на пода и издраскана дървена ламперия по стените. Кънтри музика от джубокса. Полуотворената входна врата по никакъв начин не спомагаше за проветрението — кръчмата миришеше на цигари и бира.

Двама грамадни бараби киснеха на бара — единият с пилотско яке, другият с ловджийски камуфлаж. При влизането на Бишоп вдигнаха брадатите си лица от халбите, измериха го с поглед, решиха, че не може да им се опре, и отново насочиха внимание към пиенето. Имаше и още някакъв ветеран от войната, жилаво човече. И най-сетне, в дъното, почти скрит в сенките, стоеше една от горилите на Хиршорн. Оня с острите черти, когото Бишоп срещна на летището. Горилата по никакъв начин не показа, че го познава. Само вдигна бърбъна си, за да скрие усмивката. Очите му блестяха.

Що се отнася до Крис Уонамейкър, той седеше на една от масите, преметнал ръка зад облегалката на стола, изпънал крака. Носеше дънки, тениска с изрязани ръкави и бяла каубойска шапка. Беше си сложил също мускулите и змийската татуировка. Седеше с още двама души. И тримата се хилеха с пълно гърло. Един от другите също работеше като пилот в „Норт Кънтри“. Казваше се Мат. Мат съзря Бишоп и лицето му грейна в усмивка.