Андрю Клаван - Пътят на динамита

Точките зависят от доста неща. Връзките с организираната престъпност определено носят точки. Точки получаваш и за предишни присъди, сексуални и военни престъпления. Ще те „възнаградят“ допълнително и ако си млад (под двадесет и шест), неженен, необразован или безработен. Но първоначалните ти точки, онези, които тежат най-много, зависят от присъдата. За всяка година затвор, на която си осъден, получаваш по три точки, като максимума е четиридесет и девет. Осъдените на доживотен затвор автоматично получават четиридесет и девет точки.

Мъжът, наречен Бен Фрай, получи четиридесет и девет точки за убийството на Пени Морган, точно както бе планирал. Сделката, която сключи с прокуратурата, за да отърве смъртното наказание, включваше пълни самопризнания и доживотна присъда без право на обжалване. От съдебната зала го пратиха в следствената килия на затвора „Сан Куентин“. Там екип от „съветници по лишаване от свобода“ му сметнаха точките. Грижливо подготвеното досие съдържаше връзки с организираната престъпност и предишни осъждания за побой, изнасилване по особено жесток начин и опит за убийство, така че затворът четвърто ниво не му мърдаше. Точките му нараснаха и точно четири седмици след убийството на Пени го пратиха, съвсем по план, в затвора „Пеликан Бей“.

Там, на безлюдния бряг южно от Орегон, преживя и първата неприятност — претърсването на голо. Знаеше, че ще се случи, разбира се. Планира го, както и всичко останало — аналитично и педантично. Научи, че в „Норт Уилдърнес“ първоначално са правили рентгенови снимки на новодошлите, но впоследствие са изоставили практиката по здравословни съображения. Въпреки това все още можеха да му направят рентгенова снимка с лекарско разрешение. Скри капсулата от вътрешната страна на бедрото си, за да не се появи на снимките на гръдния кош, корема и таза, с помощта, на които откриват наркотици и оръжие в телата на осъдените.

Но претърсването на голо и особено щателното претърсване, на което подлагат всички новопристигнали, бе опасно. Белегът на бедрото му бе избледнял, забелязваше се трудно, а и космите го прикриваха. Трябва да натиснеш доста силно, за да усетиш торбичката гной, насъбрала се около капсулата. И все пак имаше един момент, доста неприятен, точно преди пазачите да го поведат към стаята за претърсване, в който мислите му се втурнаха в бъдещето и по тялото му пробягна тръпка на страх. Ами ако видят белега и усетят гнойта? Ако заподозрат нещо? Ако се усъмнят?

Работата бе там, че мъжът, наречен Бен Фрай, имаше зад гърба си над сто убийства, но за пръв път попадаше в затвора. И засега не му харесваше. Всъщност доста се учуди колко много не му харесва тук, колко неприятно се чувства. Затворените пространства, непрестанният шум, непрекъснатото унижение да се подчинява на заповеди, да показва топките и задника си по команда, за да ги опипват и надничат, всичко това го дразнеше, но големият проблем бе друг. Големият проблем бе времето. Лишеното от съдържание време. Усещаше, че се изнервя от това, дори и за няколкото седмици, откакто бе вътре. Протяжните минути, невъобразимо безкрайните часове. Всеки час му приличаше на необятна равнина, без начало и край. Равно поле, простряло се надлъж и шир, което по някакъв начин е затворено между четири стени. Седиш, взираш се в поредното поле и дори когато затвориш очи, пак си втренчен в него. Опитваш да четеш книга, но откриваш, че пак си се вторачил в безмерната шир, отвъд думите, отвъд страницата. И в крайна сметка, единственото, което правиш, е да гледаш полето — секунда след секунда. Вторачен в безкрайната равнина от часове. Просто няма какво друго да правиш, дори и да ти се иска.

Мозъкът на мъжа, наречен Бен Фрай, бе като акула — трябваше да се движи, за да диша. Имаше нужда постоянно да се занимава с нещо, да планира всеки ход на операцията си, иначе… Иначе го нападаха други мисли. И не само мисли — образи, чувства, спомени се пробуждаха и се надигаха от стомаха към гърлото в опит да го задавят, да го задушат. Главата му се изпълваше с някакъв постоянен шум, режещ като виене на сирена. Не го чуваше, по-скоро го усещаше — сякаш кожата му се изпъваше като барабан, а кръвта във вените завираше. Когато спираше да анализира, идваха образите. И шумът. И лицето. Онова лице. Лицето, което се смее.

Налагаше се доста да се потруди, за да спре този кошмар. Представяше си кулата. Качваше се в нея и наблюдаваше жестокия, смеещ се свят от безопасно разстояние. Спокойно, като съдебен лекар, който оглежда полуразложен труп.