Андрю Клаван - Пътят на динамита

Вайс долови шума от автомобилите по магистралата някъде в далечината. Сврян в лепкавия сумрак, той тутакси си даде сметка колко му липсва слънцето от другата страна на стената — хубавата слънчева светлина. Наведе се още повече и се взря по-внимателно. Опита се да раздели изображенията едно от друго, да види само образи или букви, или драскулки.

Откри женско лице с дълга коса. Косата постепенно се превръщаше във вълни. Вълните от своя страна завършваха с някакво име — Джули Ангела. Името пък се превръщаше в гора, къща, вълк, виещ срещу луната. Очите на Вайс пробягаха по образите. По слепоочията му избиха капчици пот. Чуваше собственото си дишане. Погледът му отново откри името — Джули. После и другата дума — Ангела, изписана така, че да наподобява ангел. Крилата му пък представляваха лабиринт от драскулки, някои от които образуваха думи. Живот. Надежда. Смърт. Вайс не успя да открие никаква смислена връзка.

Очите му продължиха да шарят. Забеляза, че на едно място в ъгъла слънцето прониква свободно през дупка в бараката. Ръбовете й бяха назъбени. Дървото наоколо бе потъмняло, а рисунките — оплескани в мръснокафяво.

„Оттук е излязъл куршумът“, реши Вайс.

Хари Ридър бе пръснал черепа си в тази барака. Куршумът бе излязъл от другата страна на главата му, за да пробие дупката в дъските. Що се отнася до кафеникавия цвят — това бяха последните останки от Хари.

Имаше и още нещо странно — докато оглеждаше бараката, му се стори, че зацапаните краища на дупката като че ли са център на всички драсканици по стените. Сякаш всичко бе направено с мисълта точно дупката да фокусира вниманието на наблюдателя. Вайс се приближи и се наведе да я огледа подробно. Прокара пръсти по назъбените краища. Забеляза, че е изписана някаква дума. Почувства я с върха на пръстите си — една-единствена дума. Написана около дупката, почти по краищата. Сякаш младият Хари е знаел точно откъде ще мине куршумът, когато е налапал дулото на пушката и е натиснал спусъка. „Странно“, помисли си Вайс. Присви очи и погледна към светлината през дупката.

Смисълът на написаното го блъсна внезапно, като парен чук. Едва не потръпна от силата на удара. Гърлото му пресъхна, а кръвта се оттегли от бузите му. Впи поглед в думата и дълго не успя да откъсне очи от нея. Прочете я няколко пъти — отново и отново:

СЯНКАТА.

Сиси Труит работеше в агенцията на Вайс.

Златокоса блондинка с нежно лице, мил глас и дълбоки сини очи. Един от най-добрите детективи на агенцията, особено когато става въпрос за разпити. Отнасяше се така топло и майчински с хората, че нямаше как да не й кажеш всичко. Вайс, разбира се, бе луд по нея. Щеше му се да я обвие с огромното си тяло и да я защитава от всеки порив на вятъра, от всеки каприз на времето. Рицарското му отношение към Сиси нагледно илюстрираше отношението му към жените въобще. Тя възприемаше нещата откъм веселата им страна. Даряваше го със звънливия си смях, с упоителната си усмивка, с палавия наклон на главицата си — сякаш шефът й е предан санбернар, който ходи постоянно по петите й в желанието си да я предпази. Такава си беше — добра към всички.

Просторният кабинет на Вайс, с прозорци, надвиснали над града, с масивно бюро и с не по-малко внушителен обитател, винаги я респектираше, още от първия ден, когато Сиси — с любезното си държание, с ученическите си дрехи, с плисираната пола, жилетката и всичко останало — влезе там. Притискаше папката към гърдите си сякаш е в осми клас и крачи към училище, прегърнала учебника по алгебра.

— Оооо — възкликна тя разтревожено при вида му и побърза да приседне на облегалката на един от столовете за клиенти. — Какво, за бога, се е случило, Вайс?

Детективът изглеждаше бледен и посърнал. Безсънна нощ. Сянката. Името не спираше да го преследва. При това от доста време. Колкото и да обичаше Сиси да се суети около него, той отпъди въпроса с ръка. Заклати се в големия си люлеещ стол.

— С какво разполагаме? — поде Вайс. — Засега единственото, което знам, е, че Хари Ридър е бил градинар на Камерън Монкриф.

— Е, знаеш и кой е Камерън Монкриф, нали? — обади се Сиси и отпусна папката в скута си.

— Знам, да. Дребен контрабандист, сводник, такива неща. Обичаше да носи поло и да говори за изкуство, сякаш разбира нещо от него.

— Е, разбираше. Направи доста пари на черния пазар от произведения на изкуството, а направи и добра колекция. Занимаваше се и с трафик на жени, оръжие, кокаин. Посредничеше във всичко, до което успееше да се докопа. Пък и сигурно е имал завиден нюх, защото живееше в имение над Пресидио Теръс.