Андрю Клаван - Пътят на динамита

— В какво се е забъркал?

— Ами… — Старецът затъпка пръстта до крака си с опакото на мотиката. — Моят Хари имаше златни ръце за градинарска работа. Сега май му викат „озеленяване“. Пълно е с богаташи, които са готови да плащат за озеленяване около къщите си. Хари се хвана на работа при един такъв богаташ. Монкриф. Камерън Монкриф — запомнете това име: Камерън Монкриф.

— Камерън Монкриф — повтори бавно Вайс и нещо в тона му накара Ридър да попита:

— Познавате ли го?

Познаваше го.

— Чувал съм името. Той май почина преди известно време, нали?

— В това е цялата работа — отвърна Ридър. — Вижте… Хари замина за града. Не се обаждаше много. Е, от време на време ще звънне, ама… Каза ни, че работел за няколко души. Занимавал се с озеленяване. Но най-много за този Монкриф. И един ден Хари позвъни и каза, че Монкриф умрял. Не знам от какво, ама си отишъл човекът. Разболял се и хайде. Ама го спомена между другото, сякаш не се е случило нищо особено. Трябвало да си търси нова работа. И после изневиделица, какво да видим — Хари се прибира. Дойде си една нощ, по никое време. Стои на прага, хилав като вейка и трепери като лист.

— Искате да кажете, че е бил уплашен ли?

— Точно така. Нещо го беше уплашило. По-точно някой. Чуйте ми думата. Сетне почти не излизаше от стаята си. Когато замина за града, беше здраво и право момче, а се прибра един мършав, разтреперан като болнаво пиле. Истина ви казвам. Пари да му даваш, не излиза от стаята си. Замъкна там старата ми пушка и все гледаше през прозореца. Вдигнеш ли очи нагоре, той е там. Няма ден, няма нощ. Стои, гледа и нищо друго не прави.

— Сякаш е чакал някой да дойде — подсказа Вайс. — Страх го е било, че някой ще го открие?

Старецът продължи да трамбова пепелта с мотичката. Поогледа стореното, позяпа мотиката. После вдигна очи и насочи вниманието си към Вайс. Детективът отвърна със солидното си, сериозно изражение и съчувствения поглед на подпухналите очи.

— Елате насам — реши се Ридър. — Ще ви покажа нещо.

Вайс го последва по пътеката край полето. Пръстта под краката му бе твърда, спечена. Старецът пристъпваше бавно, приведен, забил поглед в земята. Подпираше се уморено на мотичката. На детектива му се наложи да забави крачка.

Спряха се пред паянтова барака. Набързо скована от стари дъски — метър и петдесет на метър и петдесет, покрита с изкорубена ламарина, проядена от ръжда. Старецът отвори вратата и пантите изпищяха жаловито. Помещението се използваше за склад.

— След известно време дойде тук — каза Ридър.

— Синът ви?

Старецът кимна.

— И пушката домъкна. Седеше с часове. Пък и по цели дни. Даже спеше тук.

Изражението на Вайс не се промени. Можеше да си представи младия Ридър — сврян в мизерната барака, разтреперан, стиснал пушката в скута си.

— Жената вика да я съборя. Знам ли, може би трябва да я махна. Ама нещо сърце не ми дава.

Старецът не пускаше вратата и на Вайс му се наложи да наведе глава, за да влезе. Вътре застана приведен и въпреки това усещаше допира на ръждясалия ламаринен покрив с косата си. Шумът от магистралата стана по-приглушен. Помещението тънеше в сумрак и на Вайс му отне известно време, за да се нагоди към мъждивата светлина. Огледа се бавно. Видя какво има по стените.

— Всичкото го е направил с гвоздеи — осведоми го Ридър. Все още стоеше вън, стиснал вратата. Подпрян на мотиката, извърнал глава към кафеникавите хълмове в далечината. — Някакви ръждясали пирони, които сигурно е намерил по земята. После ще трябва да ги е оцветил с тебешир и тухла, няма с какво друго.

Вайс можеше да се закълне, че долавя бащинска гордост в гласа на стария Ридър. Погледът му отново се върна на стената.

Хари Ридър доста си бе поиграл с дъските — драскулки, рисунки, думи. Дълбани с труд в прогнилото дърво. Спираловидни линии, разположени до човешки фигури, фигури, изрисувани върху имена. Всяко изображение или надпис бе грижливо сместено до съседното, така че да се използва всеки сантиметър; всяко празно пространство — между градинските ножици, косата, греблото, увиснали от ръждиви пирони, бе запълнено. Вайс бавно се извърна като внимаваше да не удари глава в ниския таван. Присви очи и се взря в сенките. От сумрака изникнаха нови и нови драскулки. Бяха навсякъде.

— Има нещо художествено в цялата работа, нали? — долетя гласът на стареца откъм вратата с нотки на гордост.

Вайс не отговори. Стомахът му се сви и като че ли му се повдигна. Какво ли му е било на хлапето в тази дупка, час след час? Да драска по прогнилите дъски, да търси празни местенца, да се опитва отчаяно да опише живота си, сякаш това е последният му лист хартия. Тръпки да те побият. Беше доста налудничаво.