Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Да разбирам ли, че синът ви и преди е наемал частни детективи? — попита Вайс.

— Шегувате ли се? То вече стана ежегодна традиция. Защо пък не. Като че ли имаме купища пари за харчене. Насам, господин…

— Вайс.

— Елате горе, господин Вайс. Така и двамата ще си спестим времето и парите.

Стълбището бе тясно и тъмно, също както и площадката на втория етаж. Вайс последва дребничката женица до затворена врата в дъното на коридорчето. Госпожа Спендър я разтвори широко с театрален жест.

— Това е стаята на сина ми — обяви тя. — Тук се отдава на глупостта си.

Не си направи труда да запали лампата. През прозореца нахлуваше сивкава светлина. Вайс пристъпи и огледа помещението.

Стаята на Белезникавия приличаше на детска. Все едно, че я обитава дванадесетгодишно момче. Имаше дори пластмасов макет на космически кораб върху дрешника и кръстосани триъгълни флагове на „Джайънтс“, окачени на стената. Единственото легло бе покрито с одеяло, старателно подпъхнато под дюшека и изпънато по войнишки маниер. Вайс огледа библиотеката — книги за нумизматика, пътеводители на Испания и дълга редица научнофантастични романи с опърпани корици.

Внезапно се чу едно звучно пляс. Госпожа Спендър бе хвърлила върху бюрото куп тетрадки, извадени от гардероба на сина й.

— Предполага се, че не знам къде ги крие — обясни сухо тя.

Вайс пристъпи към бюрото. Побутна с пръст купа тетрадки и ги разпръсна. Бяха най-обикновени тетрадки на спирала, четири-пет на брой. В купчината имаше и списания. С голи жени, разбира се. Вайс попрелисти едно от тях бегло и си навлече презрителното изсумтяване от страна на госпожа Спендър. Жените в списанията до една бяха латиноамериканки.

Най-отдолу имаше и няколко пластмасови плика за колекциониране на монети. Вайс прегледа и тях. Усмихна се снизходително на сините бележки в джобчетата за монетите. Дори и в колекционерството Белезникавия приличаше на дванадесетгодишен хлапак. Вайс забеляза, че всички по-ценни екземпляри липсват. В крайна сметка, кое дете може да си позволи скъпи монети?

Той остави всичко друго настрана и се зае с тетрадките. Страниците бяха плътно изписани със ситния почерк на Спендър. Вайс прочете няколко изречения и разбра за какво става въпрос. Бълнуванията на Белезникавия за испанската девица бяха развити в пълни подробности. Как я забелязал от кафенето, колко красива била, всичко. Вайс запрелиства бавно. Забеляза, че сцената с изнасилването е предадена особено грижливо. Най-вече моментът, в който момичето престава да се съпротивлява и с блажени стонове се отдава на завладяващата мъжественост на Белезникавия.

„Тя трепери в прегръдките ми. «Вие сте прекалено голям мъж за мен, сеньор», прошепва в ухото ми със силен акцент. Прегръща ме безпомощно, а аз я отнасям на леглото.“

Вайс си представи как Белезникавия носи на ръце жена, където и да е и не успя да сдържи усмивката си.

„Май имам херния — прошепвам в ухото й със силен акцент. — Ти си прекалено голяма жена за мен, поне с петнадесет килограма си по-тежка.“

Той продължи да прелиства тетрадките. Имаше и други измишльотини. Повечето от жените в историите бяха латиноамериканки. Белезникавия разказваше как ги е принуждавал да изпълняват една или друга от сексуалните му фантазии. В началото всички се съпротивляваха, но после изпадаха в серийни оргазми. Имаше също и непохватни скици с молив на голи латиноамериканки, проснати на пода с разтворени крака.

— Отвратително — промърмори кисело госпожа Спендър.

Вайс повдигна рамене. Затвори тетрадката.

— Хората си фантазират най-различни неща, госпожо Спендър — каза той. — Просто искам да съм сигурен, че синът ви не е причинил зло на никого. Имам предвид на истински хора.

Майката на Белезникавия се изсмя.

— Уоли ли? Що за нелепо хрумване. Той е счетоводител.

— Е… това невинаги е гаранция.

— Знам, разбира се, но… Така де, искам да кажа, че всяка сутрин излиза за работа в осем и в шест без четвърт си е у дома. Понякога работи в аптеката, друг път в магазина за електроматериали, ходи и в онова, как му беше името… художественото ателие. Винаги знам къде е, винаги се обажда. Говорим си поне по три-четири пъти дневно.

— От мобилния ли звъни?

— Да, но се случва и аз да се обаждам там, където работи. Не че го проверявам, все пак той е голям човек, но… Винаги го намирам там, където ми е казал.

— А през почивните дни?

— Ходим да пазаруваме, води ме на кино. Живеем тихо и кротко.