Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Ами Испания? Ходил ли е на почивка там?

— С неговите доходи? Добре, че мъжът ми остави нещичко, иначе и тази къща нямаше да можем да си позволим. През зимата ходим за една седмица на море и това е. Уоли няма даже международен паспорт.

Изопнатите черти на госпожа Спендър се посмекчиха. Очите й потърсиха разбиране от Вайс. Не търсиха дълго. Вайс разбираше всичко.

— Не е кой знае какъв живот за един зрял мъж, господин Вайс — продължи по-меко тя. — Знам, че е така. Уоли винаги е искал да иде в Испания. Още като дете… Но постоянно излизаше нещо… Това, онова… Не че някой е виновен. Уоли си е просто Уоли. — Тя кимна към разпилените по бюрото тетрадки. — Господ ми е свидетел, че не е в състояние да изнасили никого. Фантазира си. Сам казахте, че повечето хора го правят. Не е престъпление.

— Разбира се, госпожо. Иначе всички щяхме да сме в затвора.

— Точно така.

— А какво ще кажете за мъжа? Онзи, който уж заплашва сина ви с убийство? Възможно ли е да има нещо вярно?

Госпожа Спендър завъртя очи.

— Прословутият мъж. С големия нож. Онзи под прозореца?

— Същият.

— Ще ви кажа и за него. Преди три години синът ми навърши четиридесет. Оттогава всяка година се повтаря едно и също. Веднъж е братът на момичето, друг път баща й, трети път — съпругът. Както и да е. Винаги е с нож и чака под прозореца.

— За да си отмъсти?

— Такъв си е моят Уоли! Най-търсеният мъж на света.

— Значи сте сигурна, че мъжът е измислица.

— Мъжът, жената, цялата история. Вие сте четвъртият детектив, когото наема. Ако искате, ще ви дам визитките на останалите трима. Можете да им се обадите. Отсега ви казвам, че вземат осемдесет и пет долара на час. Осемдесет и пет долара за работата, разноските отделно! Единият дори звънна на шефа на Уоли да го пита дали не отсъства често от работа, за да изнасилва испанки. Едва не го уволниха. И в крайна сметка какво? Какво откриха? Че то всичко било в главата на сина ми. Само драсканици. Нищо обезпокоително. Благодаря много, ще ви пратя сметката по пощата.

Вайс кимна разсеяно. Прокара пръсти по една от тетрадките. Не каза на госпожа Спендър, че има познат, който може да му даде разпечатки на телефонните разговори на сина й. Знаеше, че в тях няма да открие среднощни позвънявания. Сигурно почти няма позвънявания. Във всеки случай нищо нередно или пък заплашително.

„Каква смахната история — помисли си Вайс. — Боже, какви откачалки има.“

Той се изправи. Извърна се, така че огромното му тяло, отпуснатото му лице да надвиснат успокоително над посивялата възрастна женица, както умееше да го прави.

— Ще приспадна разноските си от сумата, която синът ви ми остави — каза той, — и ще се постарая да получите остатъка обратно.

Това я трогна. Всъщност, предполагам, че я трогнаха парите. Тънките й устни се отпуснаха, а воднистите й очи се навлажниха още повече.

— Благодаря ви, господин Вайс — каза тя. — Ужасно мило от ваша страна. Вие сте мил човек.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо. Няма нужда да ме изпращате.

Вайс изнесе мечешкото си тяло от стаята и я остави сама с триъгълните флагове на стената, макета на космически кораб върху дрешника и разпилените по бюрото тетрадки и списания.

— Е — попитах го по-късно аз, — съобщи ли на Спендър, че всъщност не е изнасилвач?

Вайс стоеше пред бюрото ми, пъхнал ръце в джобовете си и отпуснал брадичка на гърдите си. Гледаше разсеяно как слагам входящи и изходящи номера върху писмата и факсовете на агенцията. Печатът щракаше монотонно и равномерно — клик-клак. Кимна замислено.

— Ходих да го видя в аптеката. Инсталирали са му една клетка отзад, в която работи. Поговорихме си откровено.

— И как го прие?

— Разплака се.

— Стига бе!

— Наистина. Ужасно се засрами.

— Защо? Че не е изнасилвач?

Вайс вдигна рамене.

— Разказа, че веднъж, преди няколко години, наел проститутка, за да изживее фантазиите си. Нали се сещаш — тя ще е испанската девица, той ще я принуди да легне с него и…

Тракането на печата го прекъсна.

— И какво станало? Не е било същото ли?

— Не. Когато дошъл моментът, малкият го изоставил.

— Какво?…

— Размекнал се.

— Аха — кимнах. — И сега всяка година повтаря сценката, така ли? Наема частен детектив и разиграва комедията с изнасилването и с отмъстителния брат.

— Всяка година, откакто станал на четиридесет.

Поклатих глава и метнах поредното писмо в преградата с изходяща поща.

— Сигурно не е лесно да се откажеш от мечтите си — отбелязах.