Андрю Клаван - Пътят на динамита

— Онази Инес, мексиканката, още ли е при вас?

— Не, съжалявам. Отдавна я няма. В интерес на истината, омъжи се. Отиде в Далас със съпруга си.

— Е… браво на нея. Радвам се.

— Аха. Ако имаш път натам, ще ти дам номера й. Междувременно мога да ти предложа Кармела. Виждам, че днес си на мексиканска вълна.

— Звучи добре.

— Малко по-мургава е от Инес и с по-голям бюст.

— Страхотно.

— Да прибавим ли и аншоа?

Вайс изсумтя презрително и затвори.

Кейси винаги си правеше труда внимателно да инструктира момичетата за предпочитанията на Вайс. Без превземки, без лиготии, без порнографски изпълнения. Всичко трябва да е приятелско, естествено. На някои им се струваше трудно да се справят със задачата, но Кармела се оказа сякаш родена за нея. Настани се на диванчето и го засипа със забавни историйки за хлапетата на сестра си. Отпусна се. Смееше се толкова силно, че по едно време я заболя коремът и дори разсипа малко вино от чашата си. Очите на Вайс блеснаха от удоволствие. Харесваше му да гледа момичето така развеселено.

Когато Кармела си тръгна обаче, го налегна депресията. Отново посегна към уискито. Навлече халата, седна до големия прозорец с чаша в ръка и погледът му заблужда. Мъглата от океана бе плъзнала в северната част на града. Вайс се загледа в нея, как поглъща една по една уличните лампи, как първо краде светлината им, а после я скрива от света. Болката от меланхолията не бе съвсем горчива. Усещаше тъгата, която носи със себе си желанието — както неговото, така и на другите. Замисли се за Белезникавия. Мисълта, че с него все пак си приличат по нещо, не го развесели. Спендър с тетрадките си на спирала, Вайс — с проститутките. Но може би, в крайна сметка, това бе целта на упражнението тази вечер — да избере Инес и Кармела. Може би се опитваше да се самонакаже с повторение.

Позанимава се с Белезникавия още известно време и после мислите го отнесоха при Джим Бишоп. Това само влоши положението. В този момент споменът за Бишоп предизвика единствено завист и тъпа болка. Джим не искаше нищо от жените. Или по-скоро, само едно нещо. Въпреки това го получаваше само с щракване на пръсти. На Вайс му се прищя и той да не иска нищо от тях и да умее да получава благоразположението им само с щракване на пръсти. Размечта се и си позволи да пофантазира по темата.

Остави чашата си на ръба на масата и се отблъсна от стола. Отиде до бюрото и пусна компютъра. В това също имаше нещо перверзно. Още самонаказание. Знаеше, че може да има имейл от Бишоп. Знаеше, че съобщението само ще втрие сол в раната. Но не можа да се спре. Влезе в пощенската си кутия.

„Вайс. Нещата тук се движат. Крис лети всекидневно, кара товари и пътници — все непознати физиономии. Не мога да кажа със сигурност колко от курсовете са на Сивия мустак, Хиршорн, но има и такива. Когато и да проверя, все има разминавания с времето на Хобс 1 1 Времето на Хобс е времето, през което двигателите на самолета работят. — Б.пр. . Клиентът ни, Рей, е нервен и наплашен. Може и да се издъни, така че имаме нужда от пробив. Предлагам две неща. Първо — Крис пие здравата в един местен бар, «Детелината». Чувам, че дрънка за «големи планове и яки печалби». Ако Хиршорн разбере, може да го изрита и аз да заема мястото му.

Второ — все повече се сближавам с жената. Тя знае разни неща и според мен, немалко. Самотна е и иска да се разтовари. На крачка съм от целта. Разбира се, всичко ще е професионално. Ти си добре, надявам се. Дж. Б.“

Вайс изключи компютъра. Посърналото му лице сякаш бе попарено от слана. Дотътри се до стола си край прозореца леко прегърбен и се отпусна в прегръдката му. Надигна чашата с уиски.

„Разбира се, всичко ще е професионално.“

Загледа се в приближаващата мъгла.

Слънцето потъваше на хоризонта. Въздухът не потрепваше. Бишоп пилотираше едномоторен „Скайхоук“ с един двигател. Връщаше се в базата и направляваше машината под четиридесет и пет градусов ъгъл спрямо върховете на дърветата. Облаците над западните възвишения бяха яркооранжеви на фона на наситеносиния цвят на небето. Отвисоко голите поляни около пистата изглеждаха спокойни и прохладни. Бишоп се чувстваше прекрасно — в мир със себе си и света.

Насочи самолета към пистата. Ръцете му едва докосваха лоста. Машината сякаш се движеше без негова помощ. Леко подръпване и скайхоукът извърши последната маневра и изравни нос с центъра на пистата. Главата на Бишоп бе изпразнена от всякакви други мисли. Хвърли последен поглед на залеза, възвишенията и върховете на дърветата, които вече се извисяваха над него. Пистата се приближи. Колесникът докосна бетонната настилка без шум, а корпусът дори не потрепна. Самолетът намали скорост, а Бишоп пое дълбоко дъх през носа, сякаш се събуждаше.