Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

На улицата се появи залитащият Кристиан. Двама стригои го следваха по петите, но подобно на вълка, и те побягнаха, като захвърлиха оръжията си.

Рун се втурна към дупката и скочи в таванското помещение, за да провери другите.

Останала сама на покрива, Елизабет се зачуди какво беше обърнало хода на битката. Представи си как знакът изчезва от бузата на Абигейл. Монахинята явно се беше освободила от силата, която я бе обладала.

„Затова ли и другите побягнаха?“

Но имаше и нещо друго, което ѝ се стори необичайно. За миг Елизабет бе срещнала погледа на вълка, преди той да атакува и да побегне. Беше видяла блестящия в очите му разум - много по-голям, отколкото би трябвало да притежава обикновено животно, дори да е покварено.

Но какво означаваше това?

Потръпна, уплашена от отговора.

19:25

- Изобщо не мога да го накарам да отговори - каза Ерин, благодарна, че Рун е отново до нея. - И виж врата му.

Джордан лежеше на пода до тялото на Леополд. Синината беше изчезнала, но шийните прешлени си оставаха смущаващо изкривени. Тя пак провери пулса му. Беше силен и стабилен под пръстите й, бавен и равномерен, сякаш той просто спеше.

- Джордан! - извика тя, но се страхуваше да го разтърси.

Джордан изобщо не реагира, отворените му очи продължаваха да се взират в нищото.

Рун също изглеждаше разтревожен. Вече бе прегледал Леополд и бе допрял кръста си до челото на монаха. Среброто не изгори кожата му, което означаваше, че злото наистина го е напуснало.

Къде беше избягало бе въпрос, върху който щяха да мислят по-късно.

Някъде под дъските се разнесе приглушен стон.

- Ерин! Джордан!

Ерин се изправи и се обърна към капака. Внезапно си спомни.

- София още е долу.

„С адски вълк“.

Но звярът не беше единствената заплаха.

Пушекът се издигаше между дъските. Рун отиде до капака, хвана го и го повдигна. Лъхна го гореща вълна, която донесе още пушек.

Ерин се закашля и закри носа и устата си с ръкав.

Рун протегна ръце надолу и изтегли София на тавана. Дребната жена беше цялата в кръв - както нейна, така и на вълка. Направи опит да оправи разкъсаните си дрехи.

- Вълкът избяга - каза София. В очите ѝ още се четеше паника. - Не знам защо.

Ерин погледна към Леополд. Започваше да се досеща какво се е променило.

Тропот на крака по покрива насочи вниманието им нагоре. Всички се напрегнаха в очакване на още беди, но след това през дупката се показа главата на Кристиан.

- Трябва да се махаме - предупреди ги той. - Сградата всеки момент ще се срути.

София и Рун бързо взеха Джордан и го вдигнаха към Кристиан, който го пое под мишниците и го изтегли на покрива с помощта на Елизабет.

Рун се обърна към София.

- Помогни им да свалят Джордан на улицата. С Ерин ще ви последваме. Тръгнете към „Свети Игнаций“. Там би трябвало да намерим убежище.

София кимна, скочи нагоре, хвана се за ръба и изчезна.

- Ами тялото на Леополд? - попита Ерин.

- Огънят ще се погрижи за него - отвърна Рун.

Мъката я жегна, но тя знаеше, че нямат друг избор.

Рун ѝ помогна да излезе през дупката на покрива. Студеният въздух и дъждът ѝ помогнаха да преодолее обзелата я безпомощност.

„Джордан ще се оправи“.

Отказваше да повярва, че ще умре. Огледа се, но другите вече бяха изчезнали - спускаха се с отпуснатото тяло на Джордан. Не искаше да го оставя далеч от очите си и забърза към ръба заедно с Рун.

- Ще те сваля долу - каза той. Вече беше протегнал ръка към нея.

Тя се обърна с благодарна усмивка - и в същия миг покривът под краката ѝ хлътна.

Ерин полетя в горещия изпълнен с пушек мрак.

18 март, 19:29

Прага, Чехия

Рун пропадна с Ерин.

Сграбчи я за ръката и я притисна към гърдите си. Обви ръце и крака около нея, докато се носеха през горящи греди, дим и падаща мазилка.

Паднаха върху под, който още беше цял. Рун направи всичко по силите си да се претърколи, за да поеме силата на удара.

Озова се на колене, прегърнал отпуснатото тяло на Ерин. Тя беше замаяна. Лицето ѝ беше цялото в кръв от дълбока рана на скалпа ѝ. Около тях бушуваха пламъци и се виеше дим, но Рун позна помещението, в което се бяха озовали - някогашната алхимическа лаборатория на Едуард Кели.

Вдигна Ерин, като усещаше как дробовете ѝ се мъчат да поемат въздух в пушека, как сърцето ѝ тупти неравномерно и все по-слабо - тя се задушаваше. Залитна слепешком към стената с намерението да продължи покрай нея, докато не стигне вратата, а после някой прозорец.