Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Последният удар улучи бедрото на Елизабет и острието стигна до кост.

Кракът ѝ се подгъна.

Монахинята тръгна към нея, неумолима като морето.

19:18

Ерин чу битката и воя откъм покрива. Само преди миг някаква тъмна сянка бе отнесла вълка от дупката, за да я защити. Само един можеше да бъде толкова безразсъден и смел.

„Рун...“

Окуражена от усилията му, тя се хвърли към Джордан и обсебеното тяло на Леополд. Джордан още беше върху чудовището, но черната ръка на демона го душеше. Лицето на Джордан бе станало пурпурно, очите му сякаш щяха всеки момент да изхвръкнат от орбитите.

Джордан я видя да приближава и с всичките си останали сили се претърколи настрани, повличайки тялото на Леополд със себе си, така че някогашният монах се оказа отгоре, с гръб към нея.

Тя се поколеба. Леополд беше неин приятел - беше спасявал неведнъж живота ѝ в миналото. Но преодоля колебанието и вдигна оръжието си - копието от счупено стъкло.

Заби го с всички сили, като го държеше с две ръце, и прониза Леополд през гърба, като се целеше в мъртвото му сърце.

От гърлото на Леополд се изтръгна болезнен стон. Душещата ръка на гърлото на Джордан се отпусна. Тялото на Леополд се претърколи настрани, сякаш някаква струна в него беше прекъсната. Пръстите му потръпнаха и замряха.

Макар и свободен, Джордан остана да лежи по гръб, с извърнато от нея лице. Ерин коленичи до него. Вратът му беше насинен, под кожата стърчеше някаква твърда бучка. Вратът му беше счупен.

- Джордан? - тихо повика тя. Протегна ръце, но се страхуваше да го помръдне.

Вместо него ѝ отговори друг, едва доловим глас.

- Ерин...

Обърна се и видя, че Леополд се взира в нея. Чернилката беше изчезнала от лицето му, изтекла заедно с черната кръв. Ерин знаеше, че сангвинистите могат да контролират кървенето си и да го спират с волята си.

Леополд обаче не го правеше. Искаше да умре.

Мъката се надигна в нея. Знаеше, че в някогашния монах има добро, макар и подведено.

- Ти ме спаси - прошепна тя, спомнила си тъмните тунели под „Свети Петър“.

Студена ръка докосна китката ѝ.

- ... ме спаси. - Той леко кимна, за да я окуражи.

Ерин изхлипа.

Дори в смъртта си той се опитваше да я утеши.

Гласът му стана недоловим като дъх.

- Легион...

Тя усети настоятелната нотка и се наведе по-близо.

- Три камъка... Легион ги търси...

- Какви ги говориш? Какви камъни?

Леополд сякаш не я чуваше - вече се беше отнесъл някъде далеч и говореше като през широка пропаст.

- Градината... осквернена... съшита с кръв, окъпана във вода... там Луцифер ще...

Сините очи се изцъклиха и устните му замлъкнаха завинаги.

Ерин искаше да изтръгне още отговори от него, но вместо това докосна леко бузата му.

- Сбогом, приятелю.

19:20

Паднала на покрива, Елизабет прокле ранения си крак.

Абигейл се извисяваше над нея. Миришеше на мокър памук. Поредната мълния проблесна по вдигнатото ѝ оръжие. Мъртвите ѝ очи гледаха Елизабет - не студено, а с погледа на хищник, когото не го е грижа за жертвата.

По-нататък Рун се бореше с вълка. И двамата бяха окървавени, но продължаваха да се бият.

Изгубила оръжието си, Елизабет се приготви за атаката. За миг изпита съжаление. Смъртта ѝ щеше да реши съдбата на Томи. Не беше успяла да спаси собствените си деца, а сега нямаше да спаси и него.

И тогава вълкът зави. Никога не бе чувала подобен звук.

Вой, пълен с ярост, болка и шок.

Видя го как връхлетя върху Рун, събори го, после се обърна и се втурна право към Елизабет и Абигейл.

- Рун! - Думата беше изречена с познатия властен глас, идващ отгоре.

Елизабет погледна Абигейл. Очите на монахинята вече бяха живи и блестяха от ярост. Петното беше изчезнало от бузата ѝ, сякаш някой го беше изтрил.

Абигейл хвана Елизабет, изправи я грубо и я бутна настрани.

- Върви!

Елизабет залитна настрани, а Абигейл вдигна ятагана си и се обърна да посрещне звяра. Вълкът се плъзна на лапи, ноктите му вадеха и чупеха керемидите. Той изръмжа към Абигейл, сякаш смутен за момент от заплахата, идваща от досегашен съюзник. Но объркването бързо се смени с ярост - и той скочи към старата монахиня.

Абигейл замахна. Вече беше много по-бавна и пропусна. Зъбите на вълка се забиха в ръката ѝ. Въпреки това тя повлече звяра със себе си, стигна до края на покрива и се хвърли надолу заедно с вълка.

Елизабет се добра до ръба навреме, за да види как телата им падат върху паважа четири етажа по-долу. Абигейл приличаше на счупена кукла, с неестествено разперени крайници и извита шия. В канала изтичаше черна кръв. Вълкът като по чудо беше оцелял. Надигна се като пиян и закуцука към сенките.