Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Беше зърнала за миг лицето на противника, когато той беше скочил долу. Кожата му беше черна, по-черна от въглен и сякаш поглъщаше слабата светлина на фенера ѝ. Спомни си, че беше видяла подобна тъмна фигура на компютъра на кардинал Бернар, от записа на атаката в онази дискотека в Рим, но картината беше много неясна, за да се видят подробности.

Вече не беше така.

Сега тя разпозна чертите, макар и да бяха станали черни.

„Брат Леополд“.

Джордан издебна удобен момент и прикова съществото на пода. Както го беше яхнал, пусна черната китка и стисна гърлото му.

Ерин видя, че върху освободената китка е останал бял отпечатък от дланта и пръстите на Джордан, все едно сенките са избягали от докосването му. Пред очите ѝ чернилката отново изпълзя обратно, потече по бледата плът като петрол.

Ерин чу как Джордан ахна и вниманието ѝ отново се насочи към лицето на Леополд.

Докато Джордан стискаше гърлото му, сенките побягнаха от ръката му. Мракът се оттегли по брадичката на Леополд, по устата и носа, разкривайки бледите черти на монаха.

Лицето му беше изкривено в агония, устните се раздвижиха с мъка.

- Убий ме - изхриптя Леополд.

Джордан погледна през рамо към нея. Не беше сигурен какво да прави, но отказваше да го пусне.

Ерин се втурна напред с надеждата да получи някакво обяснение.

- Какво е станало с теб?

Отчаяните синьо-сиви очи се обърнаха към нея.

- Легион... демон... трябва да ме убиете... не издържам...

Чернилката се спусна над очите му и гласът му замря. Свободната ръка се стрелна, сграбчи Джордан за гърлото - и рязко завъртя.

Като че ли изхрущя кост.

„Не...“

Зад нея се чу свирепо ръмжене. Ерин погледна през рамо. Адският вълк се беше проврял през дупката и се готвеше да скочи долу, за да ги довърши.

19:14

Елизабет се носеше след Рун по хлъзгавия от дъжда покрив. Въпреки нечестивата сила, която я изпълваше, не можеше да следва темпото му. Той бе като черен гарван пред нея, скоростта му се подклаждаше не от проклятие, а от страх и обич.

Двамата бяха успели да си пробият с бой път навън от къщата, като подбраха по пътя ранения Кристиан. Щом се озоваха навън, барикадираха вратата, за да вкарат в капан останалите вътре стригои. Кристиан бе останал на пост долу и пазеше гърба им.

Но щом стигнаха покрива, следвайки звуците на битката и туптенето на сърцата на Ерин и Джордан, видяха адски вълк да рови керемидите в опит да стигне до таванското помещение.

Рун стигна пръв до звяра, вряза се в него и го отхвърли от дупката. Без да забавя крачка, Елизабет ги прескочи, като замахна във въздуха със сабята си и отряза едното ухо на вълка, докато той вдигаше глава.

Приземи се, плъзна се по мокрите керемиди и се обърна към вълка, който зави от ярост.

Рун се претърколи и се изправи от дясната ѝ страна, вдигнал сребърния си карамбит. Сякаш усетил по-слабия от двамата, звярът приведе глава и се обърна към Рун.

Елизабет пристъпи напред, за да осуети намерението му - и в същия момент забеляза някакво движение в сенките отляво. През завесата на дъжда се появи тъмна фигура, сякаш спуснала се от облаците. Имаше черни одежди, подобни на тези на Елизабет - или по-точно на онова, което беше останало от тях.

- София...? - извика Рун, но грешеше.

Блесна светкавица и за един кратък миг Елизабет видя по-старото лице под мократа сива коса. В едната си ръка монахинята държеше извит ятаган.

- Абигейл? - изненадано възкликна Елизабет.

„Какво прави тук тази дъртачка?“

Нова светкавица блесна още по-ярко, разкривайки нещо ново на лицето на старата монахиня - черен отпечатък от длан върху мократа ѝ буза.

Абигейл се хвърли към Елизабет - движеше се с неестествената скорост на обладаните от зли сили.

Елизабет едва успя да отбие първия удар. Свадливата старица се извъртя настрани със скорост и ловкост, която събуди както възхищението, така и страха на Елизабет, и отново вдигна оръжието си. Очите ѝ бяха мъртви като на труп.

Рун се опита да ѝ се притече на помощ, но вълкът се хвърли към него. Двамата се затъркаляха по керемидите. Жълти зъби защракаха пред лицето на Рун, сребърният карамбит проблесна.

Абигейл атакува отново. Светостта на сангвинистите вече не я забавяше на това място. Вместо това тя черпеше сили от зло, по-черно дори от сърцето на Елизабет.

Елизабет финтира надясно и успя да посече лявото ѝ рамо.

Монахинята с нищо не показа, че е ранена. Ятаганът ѝ замахваше отново и отново. Елизабет правеше всичко по силите си да отбива пороя удари, но те бяха бързи и точни.