Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Най-сетне стигнаха мястото точно над двете биещи сърца. Легион изпрати желанието си на вълка. Мощните лапи започнаха да драскат керемидите, после острите нокти разкъсаха зеления метал, закован под тях.

Когато остана само тънката дървена основа, Легион докосна вълка по хълбока в знак на благодарност и уважение и прошепна:

- Тази жертва е моя.

Вълкът се подчини и покорно наведе муцуна. Легион почувства как обичта му към чудесния див звяр отеква обратно към него. Сигурен, че вълкът ще го пази с живота си, Легион пристъпи към оголената част на покрива, заби силно пета в дървото - и пропадна тежко през отвора.

Приземи се на крака на пода, без дори да подгъне коляно.

Озова се лице в лице с Воина, който държеше железен прът. Жената се бе скрила зад него с лъч светлина в ръката. И двамата го очакваха, бяха готови, тъй като бяха чули вълка, но въпреки това Легион се наслади на изписалия се на лицата им ужас, когато за първи път видяха мрачната му слава.

Той се усмихна, оголвайки кучешките зъби на Леополд.

От ударите на сърцето разбра, че Воинът го е познал - и е смутен.

Но едно чувство беше най-силно от всички други и сияеше на лицата и на двамата.

Решимост.

Нямаше да му се подчинят.

„Тъй да бъде“.

Значение имаше единствено Рицарят, а онзи на име Корза още не беше тук.

Воинът избута Жената - Ерин - зад златното си сърце, сякаш тялото му можеше да я защити от Легион. Светлината ѝ се замята, когато тя се раздвижи. Лъчът освети висок предмет отляво на Легион, отрази се в мръсната повърхност и блесна ярко в една част, която беше наскоро почистена.

Изумруденозеленото привлече вниманието на Легион и запали яростта дълбоко в него.

Омразната камбана.

Димът на шестстотин шейсетте и шестима се раздвижи в него, когато позна ужасното устройство. Те забучаха като черна буря, вдигайки вихрушка от спомени. Съзнанието на Легион се пръсна между минало и настояще, между собствените му спомени и тези на множеството.

... пълзи по гладките стени на зелен диамант, търси отвор...

... проваля се шестстотин шейсет и шест пъти...

Преди Легион да успее да се възстанови напълно от шока, Воинът се хвърли към него. Невъзможно силни ръце сграбчиха китките му. Когато тази благословена от слънцето плът докосна черната му кожа, между тях избухна златен огън, който подпали ръката му до рамото.

За първи път от цяла вечност Легион изкрещя.

19:10

Ерин затисна ушите си с ръце, изпусна фенера и рухна на колене. В очите ѝ избиха сълзи. Мъчеше се да не изгуби съзнание.

„Трябва да помогна на Джордан...“

На няколко стъпки от нея Джордан беше сграбчил онова чудовище с абаносово лице. Блъсна силно тялото на противника си в стената и изкара въздуха от дробовете му, за да спре пронизителния писък.

Ударът беше толкова силен, че от покрива се посипаха керемиди. Ерин погледна нагоре - и видя две горящи алени очи, бележещи покварата в звяра.

Адски вълк.

За момента отворът беше твърде малък за огромното му тяло, но вълкът започна да рови по краищата му и да го разширява, несъмнено за да се притече на помощ на господаря си. В другия край на таванското помещение Джордан продължаваше да се бори с тъмния нападател.

Ерин заотстъпва, докато гърбът ѝ не се притисна в хлъзгавата от мръсотия камбана. Ръцете ѝ зашариха по пода в търсене на някакво оръжие, но напипаха единствено зъбното колело, което беше съборила. Пръстите ѝ се свиха около него, колкото и безполезно да беше то.

Все пак...

Опряла гръб в камбаната, тя затърси пипнешком, докато не откри стъклената тръба. Обърна се и замахна със зъбното колело към основата ѝ, където тя се свързваше със стената. Тръбата се отчупи, падна на земята и се пръсна на по-къси парчета.

Тя грабна най-дългото и най-дебелото.

Вече въоръжена, се обърна към вълка. Звярът почти беше успял да се провре. В отговор на предизвикателната ѝ стойка промуши глава колкото се може по-навътре и щракна с челюсти към нея и от устните му се разхвърча слюнка. Но широките му рамене не минаваха през дупката.

„Засега“.

Решена да се възползва максимално от момента, тя се насочи към Джордан, който още беше вкопчен в противника им. Сякаш се бореше със собствената си сянка. Двамата бяха на пода, търкаляха се и се мятаха, като се движеха със скорост, която очите ѝ не можеха да проследят.

Ерин спря, стиснала стъкленото си копие. Страхуваше се да нанесе удар, за да не прониже неволно Джордан.

И с какво точно се биеше той?