Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Отгоре се чу трясък и поредната греда се пречупи. Нещо огромно се понесе надолу, като трошеше всичко. Пламъците осветиха зеленикава повърхност, светеха през стъклото.

Камбаната.

Рун инстинктивно вдигна ръка срещу злото, за да предпази Ерин, да я защити с тялото си. Камбаната удари ръката и гърба му и го прикова за пода. Дебелото стъкло се пръсна над него, поряза ръката и рамото му, като разкъса мускули и строши кости.

Болката го ослепи и той изкрещя.

Ерин го чу и се размърда под него.

- Рун...

Той се претърколи от нея, като наряза плътта си още повече, и изстена:

- Бягай!

Тя изпълзя и се изправи, но вместо да изпълни заповедта му, хвана здравата му ръка и се опита да го измъкне от стъклата. Преди да успее, отслабеният от огъня под поддаде под тежестта на разбитата камбана. Докато горящите дъски пропадаха под него, Рун се обърна и видя безжизненото тяло на Леополд да пада от тавана и да полита сред остатъците от камбаната надолу към огнената яма, в която се беше превърнала къщата.

Тялото на Рун също се плъзна надолу, но Ерин го измъкна от зейналата дупка обратно в кръглата стая. Болката го поглъщаше, но той се помъчи да я превъзмогне, да остане с Ерин. Нямаше право да я остави. Още можеше да направи нещо за нея.

От дупката, направена от камбаната, забълва пушек. През импровизирания комин задуха вятър към покрива. По-голямата част от пода вече беше изгоряла. Пламъците ревяха под тях.

Този път Ерин държеше него в обятията си. Беше го замъкнала до стената. На Рун му се искаше да го беше зарязала, за да се спаси.

- Остави ме - с мъка изрече Рун и се обърна към вратата, към слабата светлина на някаква улична лампа, достигаща до тях през пушека. - Тръгни към прозореца...

Студената кръв се лееше по хълбока му. Беше влизал в достатъчно битки, за да разпознае фаталната рана. Но може би Ерин можеше да излезе през прозореца, да се спусне по фасадата и да се спаси. Не беше нужно да умира с него.

Въпреки това тя не го остави. Вместо това бързо свали кожения си колан, сложи го на рамото му и го стегна.

Рун изпъшка от новата болка.

- Съжалявам - каза тя, като кашляше. - Трябва да спра кървенето.

Рун погледна към стегнатия колан.

Ръката под него я нямаше, отрязана от счупената камбана.

19:33

Ерин притисна китката си към устните му и нареди:

- Пий.

Турникетът почти бе спрял кървенето, но Рун нямаше да оцелее дълго без нов източник на кръв.

Обърна немощно глава настрани, отказвайки да се подчини.

- По дяволите, Рун. Трябва ти силата на кръвта ми. Съгреши сега и после ще се покаеш. Няма да те оставя и не мога да те нося сама.

Разтърси го, но той се беше отпуснал върху нея, изгубил съзнание.

Ерин се опита да го завлече към вратата, но тялото му беше твърде тежко. Почти не можеше да диша; очите ѝ бяха пълни с парещи сълзи, родени колкото от пушека, толкова и от безсилието ѝ.

На няколко стъпки от тях една греда не издържа. Нова част от пода пропадна в огъня долу. Жегата опари бузата ѝ, сякаш се намираше пред отвора на горяща пещ. Пламъците зареваха към нея.

И тогава пушекът при вратата се раздвижи и някаква тъмна фигура влетя в стаята.

Беше Кристиан. Хвърли се към нея като черен ангел. Сигурно я беше намерил по ударите на сърцето ѝ. Понечи да я сграбчи, но тя тикна Рун в ръцете му.

- Вземи него - каза, като кашляше.

Той се подчини, метна Рун на рамо и я вдигна с другата си ръка. Помъкна я към полъх свеж въздух. Под краката ѝ хрущеше счупеното стъкло на прозореца на третия етаж. Кристиан явно го беше разбил, за да стигне до тях.

- Как ще...? - започна тя.

Кристиан рязко се обърна, хвана я и я запрати през прозореца.

Ерин полетя със заседнал в гърлото писък. Земята се носеше към нея - и в следващия миг долу се появиха Елизабет и София. Ръцете им я подхванаха преди да се удари в паважа и омекотиха падането ѝ, но въпреки това тя стъпи така тежко, че зъбите ѝ изтракаха.

Обърна се и видя как Кристиан скочи на няколко метра от нея, приклекна и плавно се изправи, без да изпуска Рун.

Залята от облекчение, Ерин седна на мокрия паваж и се разкашля. Между пристъпите гълташе колкото се може повече свеж въздух. Дробовете я боляха.

Някой се наведе над нея, после клекна.

- Ерин, добре ли си?

- Джордан...

Той я гледаше с блеснали очи. Отново беше себе си. Очите ѝ се напълниха с нови сълзи, но тревогата още я мъчеше.

- Вратът ти?

Той разтри врата си зад яката и я погледна стеснително.

- Още боли като шиба... така де, още боли.