Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

20:04

Елизабет сипа вино в устата на Рун, но от отчаяние ръцете ѝ трепереха и виното потече по бузата му.

Кристиан я докосна, за да успокои.

- Дай на мен - прошепна той и взе изгарящата сребърна манерка от пръстите ѝ.

Тя му позволи и разтърка длани в коленете си в опит да се освободи от светостта на виното и паренето на среброто. Загледа се смаяно в съсипаното тяло на Рун. Бяха го съблекли почти гол, оставяйки го едва ли не по набедреник като онзи на Христос от разпятието над олтара. Но дори Христос нямаше такива жестоки поражения. Сякаш можеше да разчете картата на агонията на Рун по стотиците порязвания и разкъсана кожа. Погледът ѝ спря върху остатъка от ръката му. Беше срязана между рамото и лакътя.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и светът се размаза, сякаш се опитваше да заличи ужасната гледка.

Избърса ги гневно.

„Ще свидетелствам... за теб, Рун“.

Докато Кристиан продължаваше да сипва по малко вино между бледите устни, София взе намокрена с вино кърпа и се зае да почиства раните, да ги изгаря със святост. При всяко докосване кожата на Рун потръпваше от болка.

Елизабет хвана ръката му и я стисна. Искаше ѝ се да го освободи от агонията му, но поне си личеше, че животът все още не го е напуснал и се държи някъде дълбоко в съсипаното му тяло.

„Върни се при мен...“

София взе манерка осветено вино и изля съдържанието ѝ върху разкъсания чукан. Тялото на Рун се напрегна и гръбнакът му се изви в дъга, а устата се отвори в беззвучен писък. Пръстите му се стегнаха около пръстите на Елизабет, като едва не смазаха костите ѝ, но тя прие тази болка, ако тя можеше да му помогне поне мъничко.

Накрая тялото му се отпусна отново на пода.

София седна с подвити под нея колене. Лицето ѝ бе маска на загриженост.

- Ще се възстанови ли от виното? - попита Елизабет.

- Нуждае се от почивка - каза София, но думите ѝ прозвучаха така, сякаш се опитва сама да убеди себе си.

- Трябва да пие кръв - каза Елизабет и допусна в тона си нотка на ярост. - Всички го знаете, но въпреки това само го мъчите.

- Не бива да пие - отвърна София. - Съгрешаването в този параклис ще го лиши от силата на светостта. Подобно действие може да го убие още по-бързо.

Елизабет не знаеше дали да ѝ вярва. Помисли си дали да не вземе тялото му и да избяга от това място. Но светата земя я отслабваше, а тези двама сангвинисти бяха пили много от виното си, приемайки допълнителни сили от Христовата кръв.

„И какво ще правя с Рун по онези пусти улици?“

Ако му беше писано да умре, то поне нека да бъде на място, което обичаше.

И до онези, които го обичаха.

Тя стисна ръката му.

- Елизабет е права - каза Ерин до нея. - Рун се нуждае от кръв, ако искаме да оцелее.

Кристиан я погледна тъжно.

- София каза истината. Не бива да пие, грехът ще...

- Кой казва, че трябва да пие? - прекъсна го Ерин и коленичи до тях. Държеше кама. - Ами ако намажа с кръвта си раните му? Готова съм да поема този грях - ако изобщо е грях - върху себе си.

Кристиан погледна София с надежда.

- Не - твърдо рече тя. - Кръвният грях си е кръвен грях.

Кристиан не изглеждаше така уверен.

Ерин сви рамене.

- Аз го извършвам.

Елизабет изпита прилив на възхищение към дързостта на тази жена.

- Няма да позволя - каза София и пристъпи към нея.

Кристиан вдигна ръка и я спря.

- Нямаме нищо за губене с този опит.

- Освен безсмъртната му душа. - София се опита да го избута, но Елизабет му се притече на помощ и двамата не позволиха на монахинята да помръдне.

Графинята погледна Ерин в очите и каза:

- Направи го.

Ерин кимна и прокара острието по дланта си. Намръщи се от болката, но се овладя. Миризмата на прясна кръв, изтласквана от силно биещо, изпълнено с живот сърце, изпълни малкия параклис.

Елизабет усети как двамата сангвинисти се размърдаха и изпъшкаха от миризмата. Ранените им тела неистово искаха да пият от кръвта, събираща се на алена локвичка в шепата на Ерин. Елизабет също усещаше сладката миризма, вдишваше я дълбоко, но нямаше да се предаде, щом другите двама се сдържаха. Щеше да издържи.

„Тази кръв не е предназначена за мен“.

Ерин се наведе над голото тяло на Рун. Потопи пръсти в кръвта и нежно започна да я размазва по студената му кожа. Плътта на Рун отново потръпваше при всяко докосване, но този път не от болка.

А от удоволствие.

Устните му се разтвориха и от тях се изтръгна лек стон.

Елизабет си спомни, че е чувала същия звук в ухото си и преди, много отдавна. Спомни си как той беше отгоре ѝ, как бяха едно.