Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Ерин забърса с ръкав вековната мръсотия и прах от камбаната, изчисти достатъчно голямо прозорче и надникна през дебелото зеленикаво стъкло.

- Ето защо...

Джордан се наведе до нея.

- Вътре има цял куп хартии.

- Ако Рудолф е докарал камбаната на Джон Дий тук, със сигурност би включил и бележките на стария алхимик.

- Нещо като ръководство за употреба. Има резон. - Джордан прокара длан по стената на камбаната, мъчейки се да намери някакъв отвор. - Виж! Тук има врата. Мисля, че мога да я отворя.

Дръпна рязко закопчалките и ремъците и вратата остана в ръката му.

Ерин бръкна в камбаната, награби книжата и ги извади.

- Май повечето са написани на енохов език - каза тя, докато пъхаше документите в раницата си, до кутията с Кървавото евангелие. - Да се надяваме, че Елизабет ще успее да ги преведе.

- В такъв случай да се махаме оттук.

Тръгнаха към отвора - и в същия миг отдолу се чу трясък на разцепено дърво.

По пода на стаята под тях се плъзна разбитата врата. София влетя след нея, ловко се изпързаля и се обърна към входа с вдигнати оръжия.

- Стойте там! - извика им, без да поглежда нагоре.

Секунда по-късно се появи причината за предупреждението ѝ.

През кълбата черен дим изникна грамаден звяр с ниско наведена глава, оголени зъби и настръхнала тъмна козина.

Адски вълк.

Джордан изруга и изрита железния прът, който поддържаше капака.

Той се затвори с трясък.

Намираха се в капан на тавана.

18:37

Притиснат на широка площадка на стълбището, Рун удържаше позицията си. Дясната му ръка висеше безполезно. Не бе успял дори да види острието, което го беше ранило. Блоковете и контраударите му бяха някак бавни и тромави. В отслабеното си състояние се чувстваше като дете, играещо си на война срещу тези подсилени от проклятието войници.

И на свой ред те сякаш си играеха с него.

Отдавна можеха да го убият, но не го правеха.

Защо? От чиста злост или имаше някаква друга причина?

Трима стригои го притиснаха. Бяха по-едри, мускулести, покрити с белези и татуировки. Всеки държеше тежък извит ятаган. Не показваха особено умение с оръжието, но бяха по-бързи и по-силни от Рун. Първо един, после друг атакуваше и замахваше към ръцете, гърдите или лицето му. Можеха да го убият по всяко време, но вместо това си играеха с него като котка с уплашена мишка.

„Но аз не съм мишка“.

Поемаше ударите им, наблюдаваше действията им, търсеше някакво слабо място.

Отдолу бълваше пушек. Кристиан се биеше някъде там, но Рун го беше изгубил от поглед, след като се опита да последва вълка, който бе профучал преди малко покрай него. Беше го чул как разбива вратата на горния етаж, бе чул вика на София. Въпреки това не можеше да се освободи от тези тримата и да се притече на помощ на другите.

„Не и сам“.

Рязък вик и звън на стомана му каза, че Кристиан още е жив. Ами Елизабет? Тя му се беше притекла на помощ преди няколко мига, понесе се по стълбите като някакъв черен сокол и видя сметката на двама противници, включително на стригоя, който бе извадил от строя дясната ръка на Рун. След това бе изчезнала с двама противници в пушека.

„Жива ли е?“

Разсеян от мисълта, той реагира твърде бавно, когато най-едрият му противник атакува за пореден път. Ятаганът му остави дълъг разрез през ребрата му. Друг го нападна откъм ранената му страна. Рун нямаше как да...

Внезапно вторият нападател изчезна, дръпнат назад в димната завеса. Разнесе се гъргорещ писък. Другите двама стригои пристъпиха един към друг, когато от дима се появи някаква дребна тъмна фигура, изкачваща се по стъпалата към площадката на втория етаж.

Елизабет.

От широката ѝ сабя капеше черна кръв. Острието изглеждаше абсурдно грамадно в изящните ѝ ръце, но тя го държеше с лекота, сякаш теглото му изобщо не я притесняваше.

Най-едрият стригой се хвърли към нея и ятаганът му разсече въздуха по-бързо, отколкото Рун можеше да го проследи с поглед. Но Елизабет изчезна в последния миг, направи пирует, като замахна със сабята си към врата на нападателя си. Обезглавеното тяло се затъркаля надолу по стъпалата зад нея.

Рун използва нейния отвличащ вниманието танц, хвърли се към последния стригой, заби карамбита си във врата му отзад и прекъсна гръбнака му с рязко извиване на китката. Тялото на стригоя се отпусна и Рун го изрита през парапета на площадката.

Елизабет застана до него. И двете ѝ ръце бяха окървавени, лицето ѝ също бе опръскано с кръв.

- Твърде много са - изпъшка тя. - Едва успях да се върна.