Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Само внимавай да не повредиш...

Някъде отдолу отекна оглушителен трясък на желязо и счупено стъкло/

Всички замръзнаха.

Елизабет чу тропота на много крака и някакво съскане и ръмжене. Погледна през вратата към един от прозорците на фасадата. Мракът бе покрил света, нарушаван единствено от светлините на уличните лампи. Мълния проблесна под черните облаци. Избоботи гръм.

Слънцето беше залязло и бурята връхлиташе.

А после се чу друг шум - вой, пълен с ярост и кръвожадност. Отговори му втори, после трети.

Явно този път стригоите не бяха дошли сами.

Джордан разпозна във воя покварата, издаваща ужасния звяр, от който се бояха всички сангвинисти.

- Страхотно. Домъкнали са глутница адски вълци.

18:23

Легион стоеше на шибаната от дъжда улица, вдигнал длани към каменната сграда, сякаш се грееше на огън. Но не горещина го топлеше в студената вечер.

Злонамереността направо изтичаше от сградата, пулсираше от отровното ѝ сърце. Той искаше да я погълне - и заедно с нея всяка душа вътре.

Гледаше как бойците му - дузина стригои - нахлуват в къщата. Чрез връзката си с тях усещаше как злото се влива в крайниците им, как стават все по-силни.

По-рано, преди слънцето да залезе, бе поставил наблюдатели в края на тъмния тунел край стария градски площад. През поробените очи бе гледал как жертвите му излизат на светло, спасяват се от пожара и поемат по единствения път, който оставаше открит за тях.

„Право към мен“.

Беше използвал очите, скрити в сенки и тъмни стаи, за да проследи групата дотук, до тази величествена зла постройка - където сега бяха попаднали в капан.

От немощния пламък на духа на име Леополд, който гореше в него, знаеше, че сангвинистите ще са слаби, в това число и Рицарят, когото смяташе да бележи тази нощ и да го подчини на волята си. За да гарантира краха на пророчеството, щеше да посече Воина и Жената, така че кръвта им да бъде принесена в жертва на тази нечиста земя.

Вдигна лице към бурята.

„Сега няма слънце, което да ви защити“.

От входа лумна огнена светлина.

Той гледаше през много очи, прескачаше от един роб на друг, без да се задържа на едно място. Беше един и множество, виждаше всичко.

... мебели, натрошени на подпалки...

... разлят навсякъде бензин...

... един пламък се превръща в много, помита долните етажи...

Възнамеряваше да прогони жертвите си на покрива, да овладее Рицаря там, насред пламъците и пушека. Този път нямаше да има спасение.

За да се погрижи за това, се пресегна към друг от своите белязани, който бе по-близък до черното му сърце от другите роби - водача на вълците. Вкара съзнанието си в могъщия звяр, като се наслади на мрачните му страсти, на силата в мускулестите лапи. Нададе вой през страховитите челюсти, отправяйки заплахата си в нощта.

Изпрати една-единствена команда дълбоко в кръвта на вълка.

Ловувай.

18 март, 18:27

Прага, Чехия

- По-бързо - подкани ги Ерин - вече надушваше пушека от долните етажи - и коленичи на пода с Джордан и Елизабет, приблизително в центъра на трите алхимически символа - aqua, arbor и sanguis.

Преди секунди, още преди воят на вълците да замлъкне, Рун и Кристиан бяха изчезнали надолу по стълбите. София остана на стража до вратата с две саби в ръце.

Ерин имаше друга отговорност.

„Намери какво е скрито тук“.

Елизабет вмъкна кама между дъските и сръчно откърти една. После откърти с ръце съседните дъски. Действаше бързо, силата ѝ бе невероятна, макар и намалена от нечестивото място.

Ерин насочи фенерчето си към зейналата дупка, но видя само напречни греди, прах и изпражнения на мишки. Прашинки танцуваха в яркия лъч.

- Тук няма нищо.

Елизабет изглеждаше толкова обезсърчена, колкото се чувстваше Ерин.

„Какво пропускаме?“

Елизабет се изправи и огледа символите.

Ерин погледна нагоре към нея - и подскочи, когато я връхлетя вдъхновението.

„Нагоре...“

- Полилеят... в къщата на Джон Дий! Енергиите на символите бяха насочени към него. Към тавана. Не трябваше да търсим в пода.

Джордан застана до нея и присви очи към тавана.

- Не виждам нищо там горе.

Тя също не виждаше, но въпреки това се чувстваше сигурна.

- Спомни си историята за доктор Фауст - каза тя. - Легендата е свързана с това място. Според нея той бил отмъкнат от дявола нагоре, през покрива. Ами ако историята има корени точно тук?

Елизабет също погледна нагоре.

- Различавам едва видим квадрат. Макар никога да не съм ги виждала с очите си, съм чувала, че Кели е имал в къщите си тайни врати и стълби.