Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Той ѝ благодари, като докосна свободната ѝ ръка. Елизабет стисна пръстите му.

- Ако действаме заедно, можем да стигнем до изхода - рече тя.

Рун се облегна на стената. От раните му течеше кръв. Ако беше човешко същество, щеше да е умрял десетки пъти. Но вместо това само се чувстваше ужасно слаб. Посочи нагоре.

- Ерин и Джордан. Не можем да ги изоставим.

Воят на вълка му напомни за опасността.

Елизабет го подхвана през раменете, за да го задържи.

- Едва стоиш прав.

Рун не можеше да спори. Спасяването на другите трябваше да почака. Извади манерката с вино и я пресуши на една дълга глътка. Елизабет стоеше на пост до него, търпелива и мълчалива в дима. Рун си спомни един отдавна отминал ден, когато двамата бяха вървели през поле, обгърнато в пролетна мъгла като този пушек. Тогава тя още беше жена, а той сангвинист, който не бе паднал.

Затвори очи и зачака наказанието.

То го запрати назад във времето към най-ужасния му грях. Спомените го връхлетяха, но сега той нямаше време за покаяние и го потисна, макар да знаеше, че при следващото приемане на виното ще се върне с още по-голяма сила.

Въпреки това откъси от миналото проблеснаха в паметта му.

... ароматът на лайка в отдавна превърналия се в руини замък на Елизабета...

... отражението на пламъците в сребристите ѝ очи...

... допирът на топлата ѝ кожа, докато я обладаваше...

... тялото ѝ, умиращо в обятията му...

... глупавият, ужасен избор, който бе направил...

Дойде на себе си, все още усещащ вкуса на кръвта ѝ върху езика си - плътна, солена и жива. Стисна кръста си и се замоли през болката, докато вкусът изчезна.

Освободи се от ръката на Елизабет и се изправи, изпълнен с нови сили. Сребристите ѝ очи го погледнаха и Рун изпита чувството, че тя вижда право през него онази нощ, страстта и болката, които бяха споделили. Той се наведе и устните му докоснаха нейните.

Част от тавана пропадна с трясък върху стълбите, като ги накара да отскочат назад. Разхвърчаха се горящи въглени, които подпалиха дрехата ѝ и косата му.

Елизабет изгаси пламъците с ръце. В сребърните ѝ очи блесна гняв, който се смени с примирение.

- Не можем да се върнем горе... поне не отвътре. Ще помогнем най-добре на приятелите ти, ако излезем и се качим на покрива отвън.

Рун се съгласи с логиката ѝ. Трябваше да стигне до Ерин, Джордан и София преди прокълнатата сграда да рухне, превръщайки се в техен огнен гроб.

Посочи надолу, към хаоса от огън и кръв, като се молеше вече да не е станало късно.

- Да тръгваме.

18 март, 19:02

Прага, Чехия

Легион крачеше по равния покрив на злата постройка, а светкавиците раздираха небесния свод над него. Долу бушуваше пожар, пламъци изригваха от прозорците на първия етаж, задушлив дим се вдигаше в дъждовната нощ. Под краката му злото на това място течеше през костите на съсъда му, изпълваше го със сила и целеустременост.

Откри жертвите си и се насочи към тях - две биещи сърца, бележещи единствените човешки същества в горящата сграда.

Воинът и Жената.

Както беше предвидил, пламъците бяха принудили врага да побегне, отстъпвайки все по-нагоре и по-нагоре.

„Към мен“.

Щом човеците бяха тук, Рицарят също нямаше да е далеч. Но тъй като безсмъртният нямаше биещо сърце, Легион не можеше да е сигурен къде точно се намира. Затова смяташе да се заеме с тези двамата и да изчака Рицаря.

А и не ловуваше сам.

Тежките лапи стъпваха до него и разплискваха локвичките дъждовна вода. Вълкът изръмжаваше при всяка гръмотевица, сякаш предизвикваше небето.

Легион споделяше сетивата му, като гледаше през очите му, слушаме с по-чувствителните му уши, надушваше мълниите във въздуха. Ликуваше в дивото му сърце. Макар и покварен от черната кръв, вълкът му напомняше за красотата и великолепието на тази земна градина.

Заедно приближаваха двете биещи сърца отдолу. Възнамеряваше да порази първо Воина и се заслуша в странното биене на сърцето му, как ехтеше като златна камбана - звънко, ясно и свято. Спомни си също, че кръвта на Воина беше изгорила един от робите му. Не биваше да остава жив.

„И камъкът, който е у него, ще бъде мой“.

А Жената... тя можеше да се окаже полезна.

Леополд му бе дал името ѝ - Ерин. И с това име дойдоха още подробности за предсказанието, свързано с тази Жена на Познанието. Уважението и възхищението на Леополд към острия ѝ ум лесно можеше да се различи. Слети в едно, Леополд също така добре знаеше целта на Легион, знаеше, че Легион се нуждае и от трите камъка. И макар че не можеше да овладее Жената и да я пороби, Легион щеше да намери друг начин да я убеди, да я накара да се подчини.