Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Беше ли това още едно доказателство за ангелската природа на Джордан? И какво означаваше това за мъжа, когото обичаше?

Силно сгьржене на метал привлече погледа ѝ отново напред.

Елизабет бе откъртила вратата от пантите.

- По-бързо! - извика тя, като изтърсваше горящи въглени от раменете си, шмугна се в мрака и изчезна от поглед.

Ерин се уплаши, че тя спокойно може да използва тази възможност и да избяга.

„И не бих я винила“.

Всички се втурнаха в тунела и се затичаха, гонени от дима.

Кристиан и София вървяха рамо до рамо отпред, следвайки Елизабет.

Рун вървеше зад Ерин, следван от Джордан.

Когато светлината зад тях заглъхна, Ерин бръкна в джоба си и извади фенерче. Включи го и тънкият лъч светлина прониза мрака.

Зад тях се чу силен грохот. Ерин си представи как тунелът на алхимиците се срутва напълно.

Накрая някъде отпред се отвори врата и в тунела нахлу светлина.

„Слънце... чудесното слънце“.

С всяка крачка въздухът ставаше по-свеж, по-чист, по-студен.

Елизабет държеше вратата отворена.

„Значи не е избягала“.

Изскочиха в огряна от слънцето алея - окървавени, опърлени, но живи.

Ерин се обърна към Джордан, разтревожена, че не беше казал нито дума през цялото им бягство.

Докосна бузата му, но сините му очи оставаха нефокусирани и се взираха невиждащо. Паниката се надигна в нея, но тя я потисна с усилие на волята.

- Джордан, чуваш ли ме?

Той примигна.

- Джордан...

Джордан отново примигна и потръпна. Очите му постепенно се фокусираха и той я погледна.

- Ерин...?

Звучеше неуверено, сякаш не я познаваше.

- Да, аз съм - тихо и малко уплашено каза тя. - Добре ли си?

Той се отърси като куче и погледна към останалите.

- Добре съм... мисля.

- Може да е замаян от дима - предположи Елизабет.

Ерин не мислеше така. Каквото и да ставаше с него, то нямаше нищо общо с дима. Хвана го за ръката и дръпна раздрания ръкав, за да огледа белега от ухапване. Раната вече беше започнала да заздравява, плътта зарастваше, сякаш е бил нападнат преди дни, а не само преди минути.

Още по-тревожното бе, че видя червена линия, която се виеше от бицепса му надолу към раната, правейки завъртулки около краищата на заздравяващата плът. Вдигна още по-нагоре остатъците от ръкава, за да види източника ѝ.

Линията започваше от стария белег, останал от удара на мълнията. Като тийнейджър Джордан беше татуирал фракталната шарка като спомен за разминаването си на косъм със смъртта.

Но това алено пипалце беше ново.

Ерин го проследи с пръст, усещаше излъчващата се от него топлина.

- Татуировката ти расте...

Джордан дръпна ръката си и спусна ръкава.

- Кажи ми какво става - настоя тя.

- Не знам - отвърна той и леко се извърна. - Започна, когато Томи ме докосна и ме излекува. Отначало беше просто парещо усещане.

- А после?

- Стана по-силно, откакто онзи стригой ме наръга в Куме. И още по-силно, когато гигантът ме ухапа преди малко.

Сякаш не можеше да я погледне в очите.

Тя хвана ръката му. Той не се дръпна.

Рун я докосна нежно по гърба.

- Трябва да се махаме - предупреди ги Елизабет, а в далечината завиха сирсни. - Слънцето скоро ще залезе.

Но къде можеха да отидат?

17:37

Легион наблюдаваше горящата сграда и как запаленият от силите му пожар се разпростира. Гледаше как червените пламъци танцуват на сивия фон на небето и си спомняше за това място. Тук бе имало стая, в която беше затворен в онзи зелен диамант. От остатъчния пушек от шестстотин шейсетте и шестима в себе си той извикваше откъслечни спомени за онова време.

... старец с бяла брада върви от другата страна на зеленото стъкло...

... слънчевата светлина изгаря кост и кожа и оставя след себе си само дим...

... димът е прогонен от светлината в тъмното сърце на студен камък...

Оттатък стените на колата, в която се криеше, огънят продължаваше да бушува - поглъщаше всичко и превръщаше болезнената история в пепелища и пушек.

„Колко подобаващо“.

Изпрати команда на Абигейл и колата изръмжа и потегли. Легион гледаше през очите на робите си как врагът унищожава силите му под земята. Не знаеше какво става с тримата от пророчеството, но ги бе оставил само с един път за отстъпление. Един-единствен отворен тунел. Ако оцелееха, враговете му щяха да бъдат вкарани в капана.

Вече беше извикал допълнителни сили в Прага, набираща сили буря, която всеки момент можеше да бъде отприщена. Легион чакаше само един последен елемент. Погледна през затъмнения прозорец към пламтящия диск на слънцето, увиснал ниско над хоризонта.