Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Този проход води към тайна алхимическа лаборатория. Ако погледнете надолу, ще видите голяма метална халка на нивото на пода. Твърди се, че рави Льов оковавал за нея прочутия си голем, когато бил непослушен.

Ерин се усмихна, а сангвинистите погледнаха скептично халката. Явно вярваха в стригои и ангели, но не и в глинени великани, съживени от алхимици. Може би пък все някъде трябваше да се тегли черта между реалност и измишльотини.

Тереза ги поведе надолу.

Елизабет побутна халката с върха на обувката си, докато минаваше покрай нея, и прошепна:

- Ама че глупост! Дий връзваше вълк за тази халка. Звярът слушаше единствено него. В деня на смъртта му Рудолф наредил да го убият, за да влезе в стаята.

Ерин слезе последна по каменните стъпала. Стълбището беше тясно, така че вървяха в колона. В основата му започваше тунел и Тереза ги поведе напред. Ерин обаче спря да разгледа някаква метална врата отляво. Имаше квадратно прозорче на нивото на очите, като врата на затворническа килия. През отвора се виждаше друг тунел.

Водачката им забеляза интереса ѝ и каза:

- Зад тази врата има тунел, водещ към градския площад. Открихме го заедно с други тунели преди няколко години, след голямото наводнение. Отне доста време да разчистим калта.

Джордан погледна Ерин. Явно си бе спомнил, че им беше казала за наводнението.

- В стаята с пещта отпред открихме тунел, който минава под реката и стига чак до Пражкия замък - продължи Тереза.

Елизабет кимна и каза тихо:

- Рудолф използваше този тунел и други, за да се придвижва, без никой да знае къде е.

Ерин беше очарована от тези истории. Опита се да си представи епохата, когато наука, религия и политика са се смесвали, обвити в мистерии и легенди.

Продължиха напред. Джордан трябваше да върви приведен заради ниския таван. Накрая проходът свърши в малко помещение с кръгла метална печка в средата. Върху печката имаше метални съдове с дълги чучури, а пред отвора ѝ беше поставено духало. Всичко беше покрито със сажди - таванът, стените и дори каменните плочи на пода бяха черни.

Явно това беше стаята с пещта, за която бе споменала Тереза. В дъното ѝ имаше друга, водеща към съседно тъмно помещение. Тереза посочи към него.

- В съседната стая алхимиците работели върху трансмутацията, превръщането на обикновени метали в злато.

- Ама че глупост - промърмори Елизабет. - Кой би помислил, че можеш да превърнеш обикновен метал в злато?

Джордан я чу и я погледна ухилен.

- Всъщност възможно е. Ако бомбардираш определен вид живак с неутрони. За съжаление процесът струва повече от златото, което се получава. Освен това златото е радиоактивно и се разпада след няколко дни.

Елизабет въздъхна престорено.

- Явно модерният човек не се е отказал от старите си страсти.

- Пещта и по-големите съдове са оригинални - каза Тереза, продължавайки историята си за опитите на алхимиците да създадат еликсира на вечната младост. - Открихме стъкленица от този еликсир, скрит в зазидано скривалище в стената на това помещение. Заедно с рецептата за приготвянето му.

Сега беше ред на Ерин да изсумти пренебрежително.

- И днес ли можете да го приготвите?

Тереза се усмихна.

- Става въпрос за сложен процес със седемдесет и седем билки, събрани на лунна светлина и накиснати във вино. Варенето продължава цяла година, но иначе да, може да бъде направено. Всъщност еликсирът се приготвя от монаси в един манастир в Бърно.

Дори Елизабет изглеждаше изненадана от думите ѝ.

Ерин огледа петстотингодишната времева капсула от света на алхимиците. Обиколи стаята, като разглеждаше пещта и стъкларията. Забеляза зад пещта малка врата.

„Явно оттам започва тунелът към замъка“.

Рун внезапно се озова до нея и хвана ръката ѝ. Тя се обърна и едва сега забеляза, че сангвинистите са замръзнали и гледат нагоре. Дори Елизабет беше вдигнала глава към тавана.

- Какво има? - попита Джордан. Ръката му инстинктивно посегна към колана, където обикновено държеше картечния си пистолет, но поради чешките закони не му бе позволено да мине през митницата въоръжен.

- Кръв - прошепна Рун, като гледаше към тунела, водещ към помещенията горе. - Много кръв.

18 март, 16:39

Прага, Чехия

„Кръвта пари на езика ми...“ Легион знаеше, че всъщност езикът не е неговият. Тялото му, загнездено дълбоко в черния съсъд Леополд, лежеше проснато в задната част на ръмжаща кола. Прозорците бяха затъмнени и засенчваха изгарящото следобедно слънце. Усещаше, че залезът наближава, но дотогава трябваше да ловува от разстояние, да гледа през други очи, да насочва волята си в онези, които носеха знака му.