Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Елизабет използва момента да огледа тъмнокожата жена, като се питаше каква ли е била преди да стане сангвинист. Дали е имала семейство, което е изоставила преди много години? Какви жестокости е извършила като стригой, преди да приеме светото вино?

Но лицето на жената си оставаше стоическа маска и скриваше болката от миналото, ако такава изобщо имаше. Елизабет знаеше, че би трябвало да има.

„Всички сме измъчвани по един или друг начин“.

Представи си сина си Павел, спомни си звънкия му смях.

Приличаше на живот, но в действителност беше сборище на духове. Колкото по-дълго живееш, толкова повече сенки те преследват. Загледа отражението си в огледалото, изненадана от самотната сълза, стичаща се по бузата ѝ.

Вместо да я избърше, тя я използва.

- Мога ли да остана за момент сама?

София изглеждаше готова да възрази, но лицето ѝ омекна, когато видя сълзата. Въпреки това се огледа за евентуални прозорци или други пътища за бягство. След като не откри такива, докосна Елизабет по ръката и отстъпи назад.

- Ще изчакам отвън.

Щом София излезе, Елизабет извади телефона. Остави водата да тече, за да заглуши гласа си, и набра номера на Томи.

Той вдигна моментално.

- Елизабет, благодаря, че се обади. Хващаш ме точно навреме.

Тя изпита облекчение, че гласът му звучи спокойно.

- Всичко наред ли е?

- Достатъчно добре - отвърна той. - Просто съм развълнуван, че ще те видя скоро.

Тя се намръщи неразбиращо. Момчето не можеше да знае, че възнамерява да иде при него веднага щом успее да се измъкне.

- Какво искаш да кажеш?

- Дойде един свещеник. Ще ме заведе в Рим.

Елизабет се вцепени.

- Свещеник ли? - Мислите ѝ запрепускаха диво, помъчи се да проумее чутото. Беше неочаквано и намирисваше на капан. - Томи, недей...

- Момент - прекъсна я Томи. Елизабет го чу да говори с някого на заден план, после той отново вдигна слушалката. - Леля ми казва, че трябва да затварям. Колата е дошла. Утре ще се видим.

Гласът му изгаряше от нетърпение. Изпълни я ужасът.

- Не тръгвай с този свещеник! - остро го предупреди тя.

Но връзката беше прекъснала. Тя набра номера отново. Телефонът звънеше и звънеше, но Томи не отговори. Елизабет изтръпна, като си представи причините, поради които биха могли да го вземат.

Може би го измъкваха на сигурно място заради атаките на стригоите.

Заряза тази надежда - знаеше, че Църквата вече не се интересува и от момчето.

„Тогава къде го водят? Защо Томи е станал отново така важен за тях?“

И разбра.

„Заради мен“.

Църквата знаеше, че Томи е важен за нея. Някой беше поел контрол над момчето с намерението да го използва като пешка, като начин да ѝ сложи нашийник. Само един свещеник би използвал едно невинно дете като инструмент. Макар и арестуван, злодеят още можеше да упражнява силата си.

Кардинал Бернар.

Заби юмрук в огледалото. От юмрука ѝ към краищата се появиха радиални пукнатини.

Погледна към вратата. София чакаше отвън. Да счупи огледалото беше прибързана постъпка, причинена от яростта. Ако искаше да спаси Томи, трябваше да е по-умна. Преди София да влезе да провери какво става, тя спря водата и забърза към изхода.

Когато излезе, София я изгледа подозрително.

Елизабет оправи забрадката си и докосна броеницата. Среброто опари пръстите ѝ. Тя използва кратката болка, за да се овладее, и каза:

- Аз... готова съм да продължим.

Върнаха се при другите.

Ерин беше отворила карта на телефона си - поредното чудо на тази модерна епоха.

- Намираме се недалеч от стария дворец. Повечето алхимически лаборатории са там.

- Лабораторията, която търсим, не е там. Трябва да идем в центъра на града, при Орлой - каза Елизабет с намерението да изчака удобен момент.

„Ще чакам и ще наблюдавам“.

Нейният момент щеше да дойде.

Както и на Бернар.

15:10

Докато вървяха към изхода на терминала, Ерин намести раницата на гърба си. Добре си даваше сметка, че носи Кървавото евангелие. Знаеше, че би трябвало да остави книгата на сигурно място в Рим, но тя бе свързана с нея и затова нямаше начин да го направи.

Да, книгата вече беше част от нея.

Отпред Рун вървеше до графинята, грациозен като пантера в тъмните си джинси и дългото черно палто. В плавната походка на Елизабет пък се долавяше заповедническа нотка. Двамата бяха красива двойка и Ерин усети как ревността я жегва с неочаквана сила. Това я изненада. Дали не ѝ се искаше да бъде жената до Рун, ако подобно нещо изобщо беше възможно?