Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Но не сама.

Представи си лицето на Томи. Той я беше научил на толкова много неща за модерните времена. В замяна тя щеше да го научи на чудесата на нощта, на удоволствията на кръвта, на потока на времето, което никога нямаше да ги докосне отново.

Усмихна се.

„На кого му е нужно слънце при такова светло бъдеще?“

Радиото изпращя в слушалките ѝ. Гласът на Кристиан събуди другите и накара Рун да седне по-изправен.

- Наближаваме Прага.

Рун забеляза усмивката ѝ и също се усмихна.

- Изглеждаш добре.

- И съм добре... много добре.

Тъмните му очи бяха щастливи и мили. Щеше да го заболи, когато тя напуснеше ордена. Елизабет се изненада, като си даде сметка колко много я тормози тази мисъл.

Загледа се отново през прозореца. Хеликоптерът се носеше над модерни постройки от стъкло и грозни сгради, но по-нататък тя видя старата част на града, с червени керемидени покриви и лъкатушещи тесни улички.

Докато летяха над широката Вълтава, видя широкия мост, прехвърлен над водата в поредица от величествени арки. Зарадва се, че не всичко се е променило. Прага все още бе запазила много от своите кули и забележителности.

- Това е Карловият мост - каза Ерин, след като проследи погледа ѝ.

Елизабет сдържа ироничната си усмивка. В миналото беше известен просто като Каменния мост. Загледа се как хората се разхождат по него. По нейно време мостът беше задръстен от коне и екипажи.

„Някои неща все пак са се променили“.

Докато хеликоптерът се насочваше към центъра, Елизабет гледаше жадно, търсеше улици и сгради, които помнеше от миналото. Видя двете кули на църквата „Дева Мария пред Тин“ до градския площад. Кулата на кметството все още се красеше от великолепието на Орлой, прочутия градски астрономически часовник.

Ерин отново беше проследила погледа ѝ.

- Този средновековен часовник е истинско чудо. Според преданието майсторът на часовника бил ослепен от градските съветници, за да не направи друг.

Елизабет кимна и каза:

- С нажежен ръжен.

- Жестока награда - отбеляза Джордан. - Чудесен бонус за добре свършена работа.

- Времената бяха жестоки - каза Елизабет. - Но се говореше, че часовникарят си отмъстил, като влязъл пипнешком в кулата и унищожил деликатния механизъм, след което умрял там. Цели сто години не успяха да го поправят.

Елизабет се загледа в чудатия циферблат. Хубаво беше, че част от миналото все още се пази и почита. Макар часовникарят да бе умрял, шедьовърът му бе оцелял.

„И аз ще оцелея“.

- След няколко минути кацаме - уведоми ги Кристиан.

Телефонът завибрира дълбоко в джоба на Елизабет. Тя го покри с длан, като се надяваше Рун да не го е чул от рева на двигателя и слушалките на ушите му. Трябваше да е Томи. Но защо се обаждаше? Като се боеше от най-лошото, Елизабет се размърда неспокойно на мястото си. Искаше ѝ се да може да поговори с момчето. Но за целта трябваше да остане за момент сама.

След като вибрирането престана, тя стисна силно ръце. Искаше да кацнат час по-скоро.

За щастие не им отне много време. Както бе казал Кристиан, след минути бяха на земята. След кратка борба с колана Елизабет излезе и последва останалите към някаква дълга ниска сграда.

Въздухът тук бе по-студен, отколкото във Венеция, но въпреки това тя гореше. Вдигна длан към слънцето. Като стригой кожата ѝ би трябвало да се е покрила с мехури, но явно светата кръв я защитаваше. Но не напълно. Вътре в нея оставаше достатъчно мрак, който слънчевата светлина продължаваше да жили болезнено. Елизабет свали ръка и наведе глава, за да скрие лицето си в сянката на забрадката.

Рун забеляза реакцията ѝ и каза:

- С времето ще свикнеш.

Тя се намръщи. Дори денят беше наказание за сангвинистите. Животът им бе постоянно приспособяване и болка. Тя копнееше да се освободи от тези ограничения... да бъде отново свободна.

„Но още не“.

Влязоха в терминала на летището и тя се намръщи на грозната му утилитарност и безличие. Всичко беше сиво и бяло. Хората в тази модерна епоха като че ли се страхуваха от цветовете.

- Мога ли да отскоча да си измия лицето и ръцете? - попита тя Рун с надеждата да откъсне свободен момент, за да се обади на Томи. - Пътуването съвсем ме замая.

- Аз ще я заведа - предложи София: обади се миг по-рано от необходимото, с което всъщност издаде недоверието си.

- Благодаря, сестро - каза Елизабет.

София я поведе по един страничен коридор към тоалетна с много кабинки и влезе с нея. Елизабет отиде до умивалника и изми ръцете си с топлата вода. София застана до нея и наплиска лицето си.