Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

„Бог може да търпи подобно съсипване на творението си, но не и аз“.

Затова забърза с развяващи се дрехи към целта си, която продължаваше да върви покрай канала, без да подозира за ловеца.

Измъкна името ѝ от Леополд и го каза на глас.

- Сестра Абигейл...

Тя се обърна. Косата ѝ бе сива като камък, прибрана назад, лицето ѝ беше намръщено. Беше определено раздразнена и гневът забави реакцията ѝ. Докато очите ѝ се разширяваха от ужас, отразявайки тъмния му силует, той вече беше до нея.

Хвърли се и я докосна по бузата, остави белега си върху плътта ѝ.

Тя незабавно се отпусна под допира му Той я подхвана, прегърна я. Докато я държеше, прехвърли спомените ѝ като книга.

... как върви по мокрите улици на Лондон и държи ръка почти над главата си. Ръката на майка ѝ...

... как стои пред прост бял надгробен камък. Баща ѝ...

... радостни хора ликуват по улиците. Войната е свършила, но с цената на толкова много жертви. Толкова много поля, осеяни със смърт...

... гигантски камъни, падащи от небето. Бомби. Друга война, по-голяма и от предишната. Оръжия, способни да унищожат всичко дадено на Човека...

... мъж с очи като буреносни облаци и студена кожа. Взема кръвта ѝ и ѝ предлага своята в замяна...

... потънало в кал бойно поле. Кафяви очи. Бомби, които падат и унищожават и добро, и зло. Още една война, в Корея. Тя ловува с мъжа с буреносните очи...

... избор, предложен ѝ от жена, носеща кръст. Да се покае или да умре. Вино, изгарящо устните ѝ...

Легион поемаше живота на монахинята, вдишваше го целия, но миналото ѝ не представляваше интерес за него. Избута тези спомени настрани и затърси по-новите.

... лице на жена. Черни къдрици, сребристосиви очи. Прекрасна е и студената Абигейл я мрази...

Легион извлече името ѝ.

Графиня Елизабет Батори.

Тя не беше от полза за Легион. Изгубил търпение, той се насочи към целта си, съсредоточи се върху жената, която прегръщаше.

„Къде отиват?“

Устните на Абигейл - съвсем близо до ухото му - се раздвижиха.

- В Прага.

Легион потръпна, когато чу това име - място, свързано с неговата история, мястото, където беше затворен. Колкото той преследваше тримата, толкова те наближаваха собственото му минало.

Съсредоточи се върху една-единствена дума.

„Защо?“

Тихите думи достигнаха до ухото му.

- Търсят книжата на Джон Дий.

Този път го връхлетяха собствените му спомени.

... мъжът с млечнобялата брада и умните тъмни очи...

... очите се усмихват към мен от другата страна на зеления пламък. Той е моят тъмничар...

... горя от болка и омраза...

Избута Абигейл настрани. Знакът му беше прогорен на бузата ѝ.

Знаеше къде трябва да иде.

В Прага.

Вече имаше роби в района и можеше да ги насочи към онзи стар град, но възнамеряваше да отиде лично. Абигейл можеше да пътува през деня и щеше да му помогне да направи същото.

В онзи град щеше да отмъсти за миналото си, да защити бъдещето си... „И да унищожа надеждата за цялото човечество“.

18 март, 14:40

Във въздуха над Чехия

Елизабет седеше в задната част на хеликоптера, вкопчена с две ръце в предпазния си колан. Реки, дървета и градчета профучаваха със замайваща скорост под малката машина. От прозореца ѝ се виждаше свят играчка, а тя беше детето, което гледаше надолу към него, готово да си играе.

Изгарящото вино се бореше с тъмната сила в кръвта ѝ. Въпреки това тя се чувстваше отново цяла, отново добре за първи път от месеци.

„Такава съм и такава ми е определено да бъда“.

Може би можеше дори да прости на Рун за всичко, което ѝ беше сторил, защото той ѝ бе показал пътя дотук, той я бе довел до този момент.

През целия полет от Венеция Рун ѝ хвърляше продължителни погледи, сякаш очакваше, че всеки миг ще изчезне. Отсреща Ерин и Джордан бързо бяха заспали, а София и Кристиан седяха заедно в пилотската кабина и пилотираха хеликоптера по безкрайните въздушни реки.

Беше изумително да се живее в тази епоха.

„И аз ще се възползвам изцяло от този живот“.

Загледа се в простиращите се пред тях земи - знаеше, че скоро ще пристигнат в Прага. Зачуди се дали ще познае града, или той ще ѝ е чужд, както ѝ бе чужд и Рим. Всъщност не я беше грижа. Можеше да се учи и да се приспособява към промените, които бяха настъпили и винаги щяха да настъпват.