Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

За щастие Ерин насочи разговора в по-практична посока.

- Елизабет, казахте, че нещо е било освободено, че е избягало от затвора си. Какво според вас е било освободено от диаманта?

- Не мога да кажа със сигурност, но Дий е събрал конкретен брой духове на стригои. Шестстотин шейсет и шест, ако трябва да съм точна.

- Библейското число на звяра - каза Ерин.

- Дий смяташе, че когато стигнат този брой, същностите ще се слеят, ще станат едно, за да родят или може би да уловят демон.

- Библейският звяр - каза Рун, който започваше да проумява ужаса на Елизабета.

- Дий мислеше, че може да накара демона да отвори ангелския портал, но се провали.

- И сега той е на свобода - рече Рун.

Елизабета стисна ръце пред себе си.

- Ако искаме да имаме някаква надежда да го спрем, трябва да намерим старите книжа на Дий. Само той може да е разбирал какво е създал.

- Откъде да започнем да търсим? - попита Ерин.

- От старата му лаборатория в Прага. Разбира се, стига още да съществува. Дий знаеше как да пази тайни. Имаше скривалища в помещенията си. В камината, фалшиви стени, дори в подземия под лабораторията. Трябва да идем в Прага и да открием тези отговори.

Рун се обърна към Ерин и Джордан. Следата беше съмнителна, но все пак беше нещо.

- Какво мислите?

Джордан погледна Ерин.

Тя кимна.

- Мисля, че си заслужава да опитаме. И предвид всичко, което става, по-добре да потегляме незабавно.

- Мога да подготвя хеликоптера - каза Кристиан. - Но кой отива?

Ерин махна към Рун и Джордан.

- Ние тримата, разбира се.

Елизабета се размърда и изправи рамене.

- Не е зле да дойда и аз. Посещавала съм работилницата на Дий и зная много от тайните му.

Кристиан повдигна вежда.

- Вие току-що влязохте в нашия орден, сестро Елизабет. Прието е новопостъпилите да прекарат месеци в уединение, за да се научат да владеят животинските сили в себе си. Опасно е.

Елизабета сведе глава, но Рун видя познатия гняв в сребристите ѝ очи.

- Ако това е волята на Църквата, трябва да ѝ се подчиня. Но все пак не виждам как ще успеете без моята помощ.

Зад тях се разнесе глас. Някой беше подслушвал разговора им от сенките.

- Сестра Елизабет трябва да помогне на тримата в мисията им - каза София, излизайки от мрака. - Никой друг в Църквата няма нейните познания. Трябва да се поемат рискове, ако искаме да се надяваме на успех.

Елизабета отново сведе глава.

- Благодаря, сестро София.

- Ти прие виното. Щом Бог ти се доверява, ние също трябва да ти се доверим. - София кимна на Кристиан. - Но тревогите, изказани преди малко, са съвсем истински, затова ще пътувам с теб. За да ти помогна да си нащрек срешу изкушението.

- Познанията ви по тези въпроси са добре дошли за мен - отвърна Елизабета.

Рун подозираше, че София се присъединява към тях не като наставник, а като телохранител, който да държи Елизабета под око. И може би това бе мъдро решение. Така или иначе въпросът бе уреден.

Кристиан се обърна.

- Ще подготвя летателен план. Ако не изникнат проблеми, би трябвало да стигнем до Прага по обед.

Тръгнаха след него и Рун погледна как Джордан прибира в джоба си двете половини на зеления камък. Те му напомниха какво е било пуснато на този свят. Ако страховете на Елизабета бяха верни, някакъв демон беше излязъл на свобода.

„Но що за звяр е той?“

18 март, 11:12

Венеция, Италия

„Колко още трябва да чакам...?“

Легион остана скрит под сянката на един свод. Гледаше от мрака украсената с колони фасада на голямата църква в другия край на озарения от слънцето площад. Яркото обедно слънце се отразяваше от златните ѝ повърхности и изгаряше очите му, но той остана на място.

„Чаках дълго и мога да чакам още по-дълго“. Докато стоеше на пост дълбоко в Леополд, той търсеше и през очите на онези, които бе поробил с докосването си. Чрез тези далечни нишки виждаше стотици други картини от места, които още тънеха в мрак.

... разкъсано гърло на младо момиче, от което се лее алена кръв върху черния асфалт...

... насълзените и ужасени очи на мъж в метална кутия, очакващ смъртта си от острите зъби на звяр в нощта...

... друг се промъква в гората и дебне преплетена в едно двойка, която е сляпа и глуха за всичко освен за страстта си...

Във всеки момент можеше да направи и повече, отколкото да гледа. Можеше да прехвърли съзнанието си изцяло в някой от робите, да обладае тялото му. Но той остана там, където беше, изцяло в съсъда си, в опората си на този свят. Прерови още веднъж спомените на мъничкия пламък, трептящ в огромния му мрак.