Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Леополд беше разпознал светата твърдина от другата страна на площада.

„И сега аз също я знам“.

Базиликата „Сан Марко“.

Легион беше дошъл от Рим, доведен от треперещ сангвинист, който слушаше зад вратата на някой на име кардинал Бернар. От неговите уши беше научил, че тримата от пророчеството ще се съберат тук. Макар да искаше да разбере какво става между светите стени, не смееше да прекрачи прага.

Спираше го не само светостта на мястото, но и свирепото слънце, което заплашваше да го превърне в пепел. Не беше взел нищо, с което да се покрие от него. Дори в сенките светлината пареше кожата му. Слънцето скоро щеше да го прогони в някоя сграда наоколо или може би дълбоко в морето, което подхранваше каналите.

„Мога да почивам в хладната зелена вода по време на жегата“.

Изкушаваше се да види тази прелест - сребристото проблясване на рибите, танца на изумрудените водорасли. Искаше да се наслаждава на красотата, да е част от нея.

Но още не.

Вместо това трябваше да остане в зловонните канали на този град, в този миш-маш на човешка греховност и святост. Тримата, които преследваше, бяха потърсили убежище тук. И въпреки опитите на Леополд да скрие знанията си за тях, Легион постепенно научаваше все повече.

Разбира се, двама от триото бяха смъртни.

Воинът и Жената.

Но третият - Рицарят, Рун Корза - беше пристигнал по-късно. Той бе сангвинист като Леополд, което означаваше, че може да бъде покварен. Легион можеше да докосне мрака в Рицаря със собствените си сенки.

„Да го бележа, да го подчиня на волята си“.

Уви, не можеше да направи същото с Воина и Жената, в които нямаше такъв мрак, но и Рицарят му беше напълно достатъчен.

Корза щеше да е неговият път към тримата, неговият начин да унищожи пророчеството отвътре.

От другата страна на площада се затръшна тежка врата и звукът привлече вниманието му натам.

Група сангвинисти със замлъкнали сърца излезе от святото място на открития площад. Легион се взираше в лицата им, като вдишваше дълбоко пушека от пламъка на Леополд. Леополд познаваше много от тях по име и по облекло.

Но погледът на Легион се спря върху онзи в центъра, до Воина и Жената.

Рун Корза.

„Щом ми се поклони, ще прочистим този свят, ще го превърнем отново в рай“.

Но жертвата му си оставаше на светло, което го вбесяваше. Лишен от друг избор, Легион ги последва по тесните улички на Венеция, като се придържаше към сенките. През вратите, покрай които минаваше, чуваше сърцата на хората, занимаващи се с отегчителните си дела. Но едно сърце привличаше влиянието му по-силно.

Воинът вече би трябвало да е мъртъв. Легион помнеше как бе обсебил стригоя, който го нападна - забиването на острието в мекия корем, рукналия поток кръв по студените длани.

Но сърцето на Воина продължаваше да бие.

По-отблизо Легион разпозна нещо чуждо в ритъма, сякаш някаква огромна тръба отекваше между равномерните удари.

Това беше загадка, но тя можеше да почака.

Групата беше стигнала целта си и забързано изминаваше последните крачки под безмилостното слънце.

„Не разполагам с повече време“.

Групата влезе в постройка, изпълнена с вездесъщата за този свят миризма на гориво. На покрива имаше някаква машина с перка. Леополд разпозна устройството.

„... хеликоптер, който може да лети като стършел...“

За момент Легион изпита благоговение пред изобретателността, с която тези смъртни бяха овладели ограничения си свят. Човекът бе покорил много неща през вековете, които той бе прекарал затворен.

Дори небето.

Трескаво се замисли как да продължи лова си. Хеликоптерът скоро щеше да полети под слънцето на новия ден и да отнесе тримата. Трябваше да разбере къде отиват.

Перките вече започваха да се въртят.

От сградата излезе по-малка група сангвинисти. Това беше ескортът, който бе охранявал тримата при преминаването им през града и сега се връщаше обратно. Повечето тръгнаха към мястото, от което бяха дошли, към базиликата, но една фигура се отдели и пое в друга посока.

Пътят ѝ минаваше покрай един канал, чийто бряг още се намираше в плътна сянка.

Легион бързо продължи през други тъмни местенца, за да я последва.

Докато тичаше, се вслушваше в града, във виковете и смеха му, в чукането от строежите. Почти не се чуваха звуците на природата. Нямаше птичи песни, листа не шепнеха под полъха на вятъра. Човечеството беше превзело този остров, както и по-голямата част от света, и го бе опитомило, за да го използва за своите цели, като унищожава дивите му градини и избива създанията, живели в хармония тук.