Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Тя сведе глава. Искаше ѝ се да можеше да отиде с него, да бъде до него, ако графинята не оцелее.

Рун се обърна и тръгна да посрещне онова, което предстоеше, да го сподели с Елизабет.

Съдбите на двамата бяха обвързани.

23:57

Елизабет отново стоеше в сребърния параклис, където бе умряла и се бе родила отново. Някой беше почистил кръвта ѝ от пода и стените. Помещението миришеше на тамян, камък и лимони. На олтара бяха запалени нови свещи.

Сякаш нищо не се бе случило.

Погледна нагоре към ярката мозайка с Лазар. Той беше направил онова, което тя щеше да опита след малко, и бе оцелял. Но той бе обичал Христос.

За разлика от нея.

Прокара длан по черната си одежда на обикновена монахиня. На колана ѝ имаше сребърна броеница, а на гърдите ѝ висеше кръст. Двата предмета изгаряха дори през дебелата тъкан. Чувстваше се така, сякаш е облякла костюм за бал.

Но маскарадът не бе само неин.

Без да помръдва, за да не издаде на другите как се чувства в действителност, Елизабет ликуваше от силата в себе си. Кардиналът бе пил жадно кръвта ѝ и ѝ беше предложил от своята съвсем малко, но достатъчно, за да я поддържа. Даже по-лошо, чувствителните ѝ стъпала докосваха свещена земя, място, което би трябвало да я отслаби още повече.

Но тя се чувстваше силна. Може би по-силна от всеки друг път.

„Нещо в света се е променило“.

Осем сангвинисти стояха в параклиса с нея, гледаха я, преценяваха я. Но тя забелязваше само един. Рун беше дошъл да участва в ритуала и стоеше до нея. Беше изненадана колко силно ѝ подейства жестът му.

Рун пристъпи до нея.

- Имаш ли вяра, Елизабета? - едва чуто прошепна той. - Достатъчно вяра, за да преживееш това?

Елизабет погледна загрижените му очи. Векове наред той искаше от нея единствено да се бори със злото в себе си, да се посвети на безрадостното съществуване в служба на църква, на която никога не бе имала доверие. Тя искаше да го утеши, да го окуражи, но нямаше намерение да го лъже, не и когато това можеше да е последният им момент заедно.

Сангвиниститс зад него припяваха молитва. Ако се опиташе да избяга, щяха да я убият - а ако тя умреше, Томи щеше да умре с нея. По този изгарящ път се намираше единствената надежда да спаси живота на момчето, както и собствения си живот.

- Имам вяра - отвърна тя, което беше самата истина. Просто не беше вярата, която той искаше за нея. Тя имаше вяра в себе си, в способността си да преживее това и да спаси Томи.

- Ако не вярваш - предупреди я Рун, - ако не вярваш, че Христос може да спаси прокълнатата ти душа, ще умреш при първата глътка от Неговата кръв. Винаги е било така.

„Наистина ли?“

Распутин беше отлъчен от Църквата, но въпреки това тя беше видяла с очите си, че още е жив извън лоното ѝ. Немският монах брат Леополд бе предавал Църквата в продължение на петдесет години, но въпреки това бе пил виното безброй пъти и така и не бе изгорял.

Дали вярата на монаха в целта, на която служи, не го беше поддържала?

Надяваше се да е така. Заради себе си и заради Томи. Трябваше да повярва, че има други пътища към спасението, предлагано от тази света кръв. Макар сърцето ѝ да не беше чисто, помагането на Томи беше достатъчно благородна цел.

„Но ако греша...“

Тя посегна към голата китка на Рун и я докосна с пръст.

- Искам ти да ми дадеш виното. Ти и никой друг.

„Ако умра, нека да е от ръцете на човек, който ме обича“.

Рун преглътна с мъка, на лицето му се изписа страх, но не ѝ отказа.

- Сърцето ти трябва да е чисто - предупреди я той.

- Трябва да отидеш при Него открито и с любов. Можеш ли да го направиш?

- Ще видим - каза тя, отбягвайки въпроса.

Удовлетворен, но все така колебаещ се, Рун посочи сребърния потир на олтара. Острата миризма на виното се носеше от него през миризмата на тамян. Трудно можеше да се проумее как такава проста субстанция като ферментирало грозде може да крие в себе си тайната на живота. Или че би мога да унищожи новооткритата ѝ безсмъртна сила, а заедно с това и самата нея.

Рун застана пред олтара с лице към нея.

- Първо трябва публично да се покаеш за греховете си. За всичките си грехове. После можеш да приемеш Светата кръв.

Останала без избор, Елизабет започна да изброява грях след грях, като виждаше как всеки един пада върху раменете на Рун, как той поема върху себе си вината за деянията ѝ. Понасяше ги пред нея и тя виждаше болката и съжалението в очите му. Въпреки всичко станало между тях тя би му спестила това страдание, ако можеше.