Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

„А аз бях просто нейният инструмент“.

Но вече не.

Другите не разбираха дълбочината на злото, което графинята носеше в черното си сърце, но Бернар не бе като тях. Той не се съмняваше, че виното ще я унищожи, но ако това не се случеше, трябваше да е готов.

Знаеше как да я контролира, ако оцелее. Беше я грижа за момчето, за Томи.

„Контролираш ли детето, контролираш и майката“.

Размърда се, за да извади мобилния си телефон от джоба. Бяха му отнели само оръжията. Набра номера в тъмното. Дори в подобни моменти имаше хора, които му оставаха верни.

- Ciao? - отговори глас от другия край.

Бернар бързо обясни какво му е нужно.

- Ще бъде направено - каза съзаклятникът му и прекъсна връзката.

Бернар изпита студена утеха, че планът му за графинята няма да се провали.

„Този път аз ще я превърна в инструмент за моите цели“.

Независимо от цената.

06:10

Елизабет бе коленичила, колебаеща се между спасението и унищожението. Потирът беше пред устните ѝ. Над главата ѝ Лазар и Христос от мозайката се взираха в нея, но тя гледаше онези, които се бяха събрали да видят чудото - семейството на Лазар, сестрите му Марта и Мария от Витания. Малките стъклени плочки показваха техния ужас, не радостта им.

„Дали са се страхували, че брат им няма да оцелее, след като пие кръвта на Христос?“

Погледът ѝ се отмести към друг, който споделяше техния страх и който поднасяше потира към устните ѝ.

Отразената светлина на свещите блестеше по напрегнатото лице на Рун и превръщаше бледата му кожа в сребърна. Никога не го беше виждала обхванат от такъв ужас освен в момента, когато го бе целунала за първи път пред камината в замъка си и когато той задвижи събитията, довели и двамата тук, на това място.

Тъмните му очи се взираха в нейните. Това беше моментът за патетично сбогуване, но тя не можеше да измисли какво да му каже, особено пред събралите се сангвинисти.

Съсредоточи се върху Рун и забрави за всичко останало.

- Ege’sze’ge’re - прошепна тя над ръба на чашата. Това бе обичайната унгарска наздравица - „За твое здраве“.

Очите на Рун омекнаха и на лицето му се появи намек за усмивка.

- Ege’sze’ge’re - с леко кимване повтори той.

Тя отметна глава и той наклони чашата.

Виното се изля върху езика ѝ.

„Свърши се...“

Преглътна и течността прогори огнена следа през гърлото ѝ. Сякаш отпиваше разтопена скала. На очите ѝ избиха сълзи. Гърбът ѝ се изви в агония и грубата тъкан на монашеската ѝ дреха се опъна по гърдите ѝ. Ръцете ѝ се замятаха. Огънят потече през тялото в крайниците ѝ, до върха на пръстите ѝ. Всяка вена сякаш бе пламнала. Това беше агония, каквато не бе изпитвала никога.

С тази болка осветеното вино я изпълни - удавяше силата ѝ на стригой. Бореше се с мрака в кръвта ѝ. Но светостта не победи. Злото не беше изгорено напълно. Все още продължаваше да пулсира в нея като тлеещ огън.

Най-сетне успя да издиша, изхвърляйки част от огъня.

Подозираше какво може да предстои и събра сили. Според Рун всеки път, когато пиеше, виното щеше да я кара да преживява най-лошите си грехове. Той наричаше това изживяване „изкупление“. Целта му беше да напомня на всеки сангвинист, че е грешен и че единствено Неговата невероятна милост може да ги спаси от греховете им.

„А аз имам да изкупвам толкова много“.

Докато огънят в нея утихваше, тя се наведе напред и скри мокрото си от сълзи лице в шепите си. Но не в опит да избяга от ужасните спомени.

А за да скрие облекчението си.

Беше издържала тяхното изпитание - и нямаше спомени за минали престъпления. Умът ѝ бе бистър както винаги. Явно не се нуждаеше от изкупление.

„Може би защото не съжалявам“.

Усмихна се в шепи.

Дали сангвинистите сами не бяха архитекти на наказанието и болката си?

Ръката на Рун легна на рамото ѝ, може би за да я утеши. Тя не се дръпна, тъй като не беше сигурна колко време отнема изкуплението. Продължи да стои със скрито в шепи лице и да чака.

Накрая пръстите на Рун леко стиснаха рамото ѝ.

Тя прие това за знак и вдигна глава, като внимаваше да запази трагична физиономия.

Грейнал от радост, Рун ѝ помогна да се изправи.

- Доброто в теб възтържествува, Елизабета. Да благодарим на Бог за безкрайната му милост.

Тя се облегна на него. Беше забележимо по-слаба от осветеното вино, лишена от странно увеличената сила на стригой. Вкопчи се в ръката на Рун, докато гледаше лицата на събралите се. Повечето оставаха стоически, но някои не бяха в състояние да скрият изненадата си.