Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

В помещението се възцари тишина.

Накрая Бернар наруши мълчанието - и каза истината.

- Тогава тя ни излъга. Ако беше оцеляла като стригой след откриването на Първия ангел, трябваше да бъде убита.

Ерин ахна.

- Наистина ли?

- Трябваше да сложа край на прокълнатия ѝ живот със собствените си ръце - каза Бернар.

Рун впери поглед в наставника си, в човека, който го бе възпитал в този нов живот. Беше се доверявал на Бернар стотици години. Сега усети как светът се преобръща под краката му. Нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Никой не беше такъв, какъвто твърдеше, че е.

С изключение на Елизабета.

Тя никога не се беше преструвала, че не е онова, което е, дори когато беше чудовище.

- Значи обещанията ти не означават нищо, кардинале - каза Елизабета. - В такъв случай не виждам причина да спазвам своите. Няма да ви кажа нищо.

- В такъв случай ще умреш още сега - отвърна Бернар.

Елизабета погледна кардинала. Войната между двамата никога нямаше да приключи.

- Тогава ми задайте въпроса - рече тя. - Предложете ми онова, което трябва да предложите на всеки стригой, който заловите.

Никой не проговори.

Елизабета отново отпусна глава и погледна Рун с очи, пълни с тъга, но и с решимост.

- Задай ми въпроса, Рун.

- Няма да го направя. Няма за какво да отговаряш.

- Напротив, любов моя. Накрая всички ще отговаряме. - Тя протегна ръка и докосна бузата му с треперещи пръсти. На уморените ѝ устни се появи едва забележима усмивка. - Готова съм.

- Ще станеш на пепел, ако докоснеш виното - намеси се Бернар. - Кажи ни първо какво знаеш и може би Бог ще ти прости.

Тя не му обърна внимание и не откъсна поглед от Рун.

Той видя твърдата ѝ решимост.

- Батори Екшед - каза Рун със студени устни. - Изоставяш ли прокълнатото си битие, за да приемеш предложението на Христа да служиш на Църквата, да пиеш единствено Неговата кръв, Неговото свято вино... сега и завинаги?

Погледът ѝ не трепна, макар че по бузите ѝ се стичаха сълзи.

- Да.

17 март, 23:29

Венеция, Италия

Ерин гледаше огромния купол в центъра на базиликата „Сан Марко“, обърнала лице към златното сияние сякаш към изгряващото слънце. Наближаваше полунощ, но тук тъмнината на нощта нямаше власт.

По-рано, в малкия сребърен параклис под земята, бе гледала как отвеждат графинята в тъмните кътчета на нивото на сангвинистите. Тревожеше се да не ѝ сторят нещо, но София бе заявила непреклонно, че това е свещен ритуал на ордена им и тя няма право да присъства на него. Ерин знаеше само, че Елизабет ще бъде умита и облечена в монашеска дреха, преди да се подложи на ритуала на трансформацията, който явно включваше молитви, покаяние и приемане на превърнато вино.

Не би имала нищо против да присъства на събитието, но не беше единствената изключена.

На един от сангвинистите също не му бе позволено да иде с останалите.

Поне засега.

Тя се обърна и го погледна. Рун крачеше напред-назад в огромната базилика и пламъците на свещите се люшваха след него, докато минаваше от една сянка към друга. В едната си ръка държеше молитвената си броеница и не я оставяше нито за миг. Устните му се движеха в непрестанна молитва. Никога не го беше виждала толкова развълнуван.

Джордан се беше разположил на една скамейка наблизо. Тя отиде и седна до него, като остави раницата до себе си.

- Имам чувството, че Рун ще издълбае коловози в мрамора - отбеляза Джордан.

- Жената, която обича, може да умре тази нощ - отвърна тя. - Има пълното право да се вълнува.

Джордан въздъхна.

- Ако питаш мен, тя не е кой знае какво. Престанал съм да броя колко пъти му въртя номера.

- Това не означава, че той иска да я гледа как умира. - Ерин хвана ръката му и сниши глас, тъй като Рун лесно можеше да ги чуе дори от другия край на нефа. - Иска ми се да можехме да направим нещо.

- За кого? За Рун и Елизабет ли? Не забравяй, че тя поиска да бъде превърната в стригой. Нещо ми подсказва, че е изчислила възможностите си преди да се съгласи да влезе в ордена. Мен ако питаш, по-добре да оставим нещата да се развиват по естествения си начин.

Ерин се облегна на Джордан и отново усети излъчващата се от него топлина. Той се отмести. Движението бе съвсем леко, но не можеше да се сбърка.

- Джордан? - започна тя, готова да се изправи срещу страховете си. - Какво стана в Куме?

- Вече ти казах.

- Но не и за атаката. Още гориш... и... и ми се струваш различен.

Думата изобщо не можеше да опише чувството, което изпитваше.