Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

Пое дълбоко дъх, без да откъсва очи от неговите. Думите ѝ бяха достигнали до него, бяха събудили съмненията му, играеха си с честолюбието му.

Той трепереше пред нея - желаеше отговора ѝ, кръвта ѝ, нея.

Сега може и да беше сангвинист, но преди беше стригой, а оше по-преди - мъж. Поглъщал беше плът, вкусвал бе удоволствието. Тези желания бяха пропити във всяка фибра на съществото му и винаги щяха да си останат там.

Сърцето ѝ препускаше, бузата ѝ туптеше горещо от удара му. Винаги беше обичала болката, нуждаеше се от нея така, както по-късно се нуждаеше от кръв. Затвори очи и остави болката да отекне в нея - от бузата, от разкъсаната ѝ китка.

Истинско блаженство.

Когато отвори очи, той още държеше ръката ѝ притисната в кръста до сърцето му. Погледът му се плъзна от алените от кръвта устни към пулса в гърлото ѝ, към раменете, към бялата кожа под копринения комбинезон. Тя се размърда и разкъсаната ѝ рокля се свлече от раменете ѝ. Сега светлината на свещите осветяваше гърдите ѝ, така ясно видими под коприната.

Той стоеше неподвижно, без да откъсва поглед от нея.

Тя се наведе безкрайно бавно към него - после се повдигна на пръсти и леко, като милувка на вятър, докосна с устни неговите. Остана така един дълъг миг, оставяйки го да почувства топлината ѝ, да вдиша аромата на кръвта ѝ.

- Ако не е по Негова воля, то защо съм тук? - прошепна тя. - Само ти можеш да бъдеш достатъчно силен, за да получиш отговора от мен. Само ти имаш силата да спасиш твоя свят.

А после разтвори устните му със своите и пъхна езика си между тях.

Той изстена и отвори уста.

Тя вече усещаше как кучешките му зъби се удължават, докато целувката ѝ ставаше все по-дълбока.

Без да откъсва устни от нейните, той я завъртя и я блъсна в стената, като притисна тялото си към нейното. Стари плочки се отделиха и паднаха, стъклените ръбове разкъсаха тънкия копринен комбинезон и одраскаха кожата ѝ. Кръвта потече по гърба ѝ и закапа по каменния под.

Тя откъсна устни от неговите и отметна глава, предлагайки му шията си.

Без никакво колебание той я захапа.

Елизабет изпъшка от болката.

Бернар незабавно всмука огромна глътка от кръвта ѝ, пое топлината ѝ. Елизабет потръпна, крайниците ѝ започнаха да изстиват. Ледена болка прониза сърцето ѝ. Този път го нямаше изпълненото с екстаз единение, който бе изпитала с Рун.

Това бе животинска нужда.

Болезнен глад, който не оставяше място за любов или нежност.

Той можеше да я убие и да я остави така, но тя трябваше да поеме този риск, уповаваше се на надеждата, че за този, който я беше награбил, знанието е толкова важно, колкото и кръвта ѝ.

„Няма да ме остави да умра и да отнеса тайните със себе си“.

Но дали наистина щеше да стане така, след като бе освободила звяра в него?

Тялото ѝ се свлече на пода. Докато сърцето ѝ замлъкваше, съмнението изпълни пустотата в нея - заедно със страха.

После светът потъна във вечен мрак.

17 март, 21:38

Венеция, Италия

Рун крачеше енергично по полирания под на „Сан Марко“. Беше кацнал във Венеция преди четвърт час. От оставеното съобщение беше научил, че Бернар и останалите са довели Елизабета тук. Само че когато пристигна, откри вратата на църквата отворена и вътре като че ли нямаше никой.

„Нима вече са слезли в параклиса на сангвинистите?“

Погледна през централния кораб към северния трансепт на базиликата. Доколкото си спомняше, там имаше стълбище, което водеше до подземна крипта и тайната врата към територията на сангвинистите. Понечи да тръгне натам, но някакво движение насочи вниманието му към южния трансепт. От мрака се откъснаха сенки и се понесоха към него с неестествена скорост.

Рун се напрегна и приклекна. Не знаеше кои са тези, а нападенията напоследък го бяха направили още по-предпазлив.

„Никакви стригои не биха посмели да атакуват на такова свято място“.

Един глас го извика по име, когато сенките приближиха, и се оказа, че са сангвинисти - двама мъже и една жена.

- Рун!

Той разпозна източните черти на София.

Дребната жена забърза към него, следвана от останалите.

- Идваш тъкмо навреме.

Той видя тревогата в очите ѝ.

- Какво е станало?

- Ела. - Тя тръгна към северния трансепт. - Има проблем при вратата на сангвинистите.

- Кажи ми - нареди той, като провери карамбита на китката си, без да забавя крачка.

Тя му разказа какво е станало долу, как Бернар бе взел Елизабета и бе затворил вратата след тях.