Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

„Какво?“

Ерин се обърна разтревожено към вратата.

- Можем да влезем, но не само с нашата кръв - обясни Кристиан и посочи София. - За да бъде отменена заповедта на кардинала са необходими трима сангвинисти. Заедно те могат да отворят вратата по всяко време.

София се намръщи разтревожено.

- Май ще е най-добре да доведа още един. За всеки случай.

- Направи го - каза Ерин.

„И побързай“.

София се втурна през криптата и се стопи в мрака на стълбището.

Ерин погледна Джордан в очите и видя собствената си тревога, отразена там.

„Това ще свърши зле“.

21:27

Елизабет се бореше с паниката. След затварянето на вратата мракът бе станал така плътен, че сякаш бе придобил субстанция и можеше да изпълзи в гърлото ѝ и да я задуши. Но тя си заповяда да запази спокойствие - знаеше, че Бернар може да чуе бесните удари на сърцето ѝ. Стегна се, решена да не му доставя това удоволствие.

Съсредоточи се върху парещата болка в китката. Топлата кръв сълзеше от разкъсаната кожа и се стичаше в дланта ѝ. Кардиналът несъмнено усещаше и нея.

„Добре“.

Разтърка ръце, размазвайки кръвта по тях.

- Хайде - дрезгаво рече Бернар.

Дръпна я грубо и я помъкна навътре в мразовитото леговище на сангвинистите. Елизабет потръпна от студа. Кардиналът почти я влачеше в мрака. Стори ѝ се, че вървят цяла вечност, макар че едва ли бяха минали повече от няколко минути.

Накрая спряха, кардиналът драсна кибритена клечка и се разнесе миризмата на сяра. Пламъкът освети бледото сурово лице на Бернар. Той поднесе клечката към закрепения на стената свещник, после отиде при друг и запали и неговата свещ.

Топлата трептяща светлина изпълни помещението.

Елизабет погледна тавана. Мозайката му блестеше. Стъклените плочки в базиликата бяха със златни листа, а тези - със сребърни. Покриваха всяка повърхност.

Стаята буквално сияеше.

Мозайката изобразяваше познат сангвинистки мотив - възкресението на Лазар. Той седеше в кафявия си ковчег, бял като смъртта, а от крайчеца на устата му се стичаше алена струйка. Срещу него стоеше позлатеният Христос, единствената златна фигура в помещението. Фините плочки представяха детайлно сияйни кафяви очи, къдрава черна коса и тъжна усмивка. Простата му фигура излъчваше великолепие и изпълваше с благоговение събралите се да видят чудото. И свидетелите не бяха само човешки същества. Светли ангели наблюдаваха сцената отгоре, тъмни ангели чакаха отдолу, а Лазар седеше, уловен завинаги между тях.

Възкресеният на сангвинистите.

Колко по-прост щеше да е животът ѝ, ако Лазар не беше приел предизвикателството на Христос.

Откъсна поглед от тавана и насочи вниманието си към единствената друга украса в помещението. В средата се издигаше бял олтар. Върху него бе сложен сребърен потир. Допирът на среброто изгаряше и стригои, и сангвинисти. Пиенето от сребърен съд засилваше болката на сангвиниста, а с нея и покаянието при приемането на осветеното им вино.

Устните ѝ се изкривиха в презрителна усмивка.

„Как могат тези глупци да следват Бог, изискващ такива безкрайни страдания?“

Бернар се обърна към нея.

- Ще ми кажеш всичко, което искам да знам. Тук. В това помещение.

Тонът на Елизабет беше студен, думите - прости.

- Първо плати цената.

- Знаеш, че не мога да го направя. Това би било ужасен грях.

- Но е правено преди. - Тя докосна гърлото си и си спомни зъбите, разкъсващи плътта ѝ. - От вашия Избран. От Рун Корза.

Бернар извърна поглед.

- Той беше млад, нов в ордена - рече с по-тих глас. - Поддаде се в момент на похот и гордост. Аз не съм толкова глупав. Правилата са ясни. Ние никога...

- Никога? - прекъсна го тя. - Откога тази дума е станала част от речника ти, кардинале? Ти наруши много правила на ордена си. И го правиш от векове. Да не мислиш, че не го знам?

- Не си ти онази, която ще ме съди - рязко отвърна той. Личеше си, че започва да се разгорещява. - Единствено Бог може да ме съди.

- Тогава Той ще съди и мен. - Босите ѝ стъпала вече я боляха от студа, но тя се държеше. - Защото по Негова воля съм тук сега, единствената, която има това знание. Истина, която можеш да получиш, стига да платиш цената.

В очите на Бернар се мярна несигурност.

Тя се възползва от момента и го притисна още по-силно.

- Щом твоят Бог е всезнаещ и всемогъщ, защо ме е поставил пред теб като единствен притежател на знанието, което търсиш? Може би това, което искам от теб, е по Негова воля?

Инстинктивно разбра, че е отишла една крачка по-далеч от необходимото - прочете го в чертите му, които изведнъж станаха по-сурови.