Джеймс Ролинс - Пъклена кръв

- Как смееш да тълкуваш волята Му, паднала жено? - Той я изгледа намръщено; думите му я принизяваха до нивото на жените, които продават телата си за пари.

„Как смееш!“

Тя зашлеви надменната му физиономия, размазвайки кръвта си по кожата му.

- Не съм паднала жена. Аз съм графиня Батори Екшед, с кралско потекло, което може да се проследи от векове. И няма да позволя да бъда очерняна по такъв начин. Особено от теб.

Отговорът му бе мълниеносен. Юмрукът му се стовари върху нея. Елизабет залитна назад, лицето ѝ затуптя. Тя бързо се окопити и се изправи сковано. Усети вкуса на кръв в устата си.

„Отлично“.

- Тук си изцяло в ръцете ми - отсече той.

Елизабет облиза устни, като ги навлажни с кръвта си. Знаеше, че той вече надушва прясната кръв, която засъхваше по бузата му. Забеляза как ноздрите му леко се разширяват, разкривайки животното в него, чудовището, спотайващо се зад маската.

Трябваше да освободи този звяр от оковите му.

- Какво можеш да ми сториш? - предизвикателно отвърна тя. - Толкова си слаб, че не можеш дори да ме убедиш да ти помогна.

- Не бъркай спокойствието ми със слабост - предупреди я той. - Много добре си спомням Инквизицията, когато причиняването на болка в служба на Църквата бе превърнато в изкуство. Мога да ти причиня неща, за които не си и помисляла.

Тя се усмихна на гнева му.

- На нищо ново не можеш да ме научиш за болката, свещенико. Сто години в страната ми беше забранено да се произнася името ми заради нещата, които извърших. Причинявала съм и съм изпитвала повече болка, отколкото можеш да си представиш... а с нея и повече удоволствие. Тези неща са взаимосвързани по начин, който никога няма да проумееш.

Елизабет пристъпи към него и Бернар понечи да се дръпне, но белезниците му пречеха да се отдалечи достатъчно.

- Болката не ме плаши - продължи тя, издишвайки към него горещ, наситен с кръв дъх.

- А... а би трябвало да те плаши.

Елизабет искаше да го накара да продължи да говори, тъй като говоренето изискваше дишане. А с всяко вдишване той поемаше миризмата ѝ все по-дълбоко в себе си.

- Нарани ме и да видим кой ще се наслаждава повече - предупреди го тя.

Той се дръпна от нея, докато гърбът му не се притисна в сребърната мозайка на стените. Но белезниците я държаха близо до него.

Тя наведе глава и ухапа силно насинената си буза. Отвори уста и прясната кръв потече по устните ѝ. После отметна глава, оголвайки шията си. Светлината на свещите заблестя по червената струйка, която се спускаше надолу и се събираше в ямката между ключиците ѝ.

Усети как погледът му следи топлата следа, обещанието, което носеше тя. Гъстата ѝ топлина призоваваше звяра, скрит във всяка капка на собствената му прокълната кръв.

Знаеше как ароматът разцъфва в помещението по начини, които вече не можеше да усети. Как изпълва ноздрите, дори устата. Много отдавна беше чувствала онова, което чувстваше той сега. Познаваше непреодолимата сила на желанието. Беше се научила да го приема и това правеше силна и нея.

Той го отричаше - и това го правеше слаб.

- Как ще ме измъчваш сега, Бернар? - попита тя с пълна с кръв уста, като нарочно използва малкото му име.

Свободната му ръка посегна към кръста на гърдите му, но тя го спря, постави собствената си длан върху среброто, като му попречи да го докосне, лиши го от утехата на светата болка. Пръстите му се свиха около нейните и ги стиснаха, сякаш той си мислеше, че ръката й е неговият кръст, неговото спасение.

- Ще ти кажа онова, което искаш - прошепна тя, изричайки най-съкровеното му желание. - Ще ти помогна да спасиш твоята църква.

Пръстите му се стегнаха още и едва не счупиха костиците на ръката ѝ.

- За теб ще е просто - подкани го тя. - Извършвал си кървави грехове и преди, а аз знам, че те са много по-тъмни, отколкото си мислят всички. Извършил си много грехове в Негово име, нали?

Лицето му ѝ каза, че наистина е така.

- Тогава го направи и сега - рече тя. - И делото ти ще ти даде силата да защитиш своята църква, своя орден. Нима ще позволиш твоят свят да рухне, да изгубиш всичко, защото си се страхувал да действаш? Защото си поставил собствения си страх от правилата над светата си мисия?

Отново облиза устни. Отлично си представяше как изглежда кръвта върху бледата ѝ кожа, как гледката и миризмата ѝ го призовават неудържимо.

Без да осъзнава, той също облиза устни.

- Как може спасението на Неговия свят със средствата, които Той ти е дал, да бъде грях? - попита го тя. - Ти си по-силен от правилата, Бернар. Знам го... а дълбоко в себе си и ти го знаеш.